Робърт Харис - Мюнхен

— Полковник Мейсън — Макфарлън. Военен аташе в Берлин.

Полицаят отдаде чест.

Когато влязоха във фоайето, Уилсън вече сваляше палтото и шапката си. Специалният съветник на министър-председателя беше слаб, почти мършав мъж, с дълъг нос и увиснали уши. Легат го знаеше като безупречно учтив, понякога дори лукаво чаровен — един от онези иначе резервирани по-старши колеги, за които имаше неприятното усещане, че в даден момент могат да изберат точно него за слушател на тайни, каквито би предпочел да не чуе. В Министерството на труда си бе изградил репутация на човек, който успешно се справяше с профсъюзните ръководства. Самата мисъл, че току-що бе връчил ултиматум на Адолф Хитлер, беше абсурдна. Но министър-председателят го смяташе за незаменим. Той постави внимателно чадъра си на Стойката и се обърна към Легат.

— Къде е премиерът?

— В личния си кабинет, сър Хорас. Работи по радио обръщението за тази вечер. Всички останали са в Заседателната зала.

Уилсън тръгна с уверена стъпка към вътрешността на сградата, като направи знак на Мейсън — Макфарлън да го последва.

— Искам да докладвате на премиера колкото се може по-скоро — каза той, после добави през рамо, обръщайки се към Легат: — Ще бъдете ли така любезен да съобщите на премиера, че съм се върнал?

Уилсън решително бутна двойната врата на Заседателната зала и влезе. Легат зърна за миг черните костюми и златните лампази на събралите се, напрегнатите им лица, облаците син тютюнев дим, висящи неподвижно в полумрака, след което вратата отново се затвори.

Той продължи по коридора, мина покрай кабинетите на Клевърли, Сайърс и своя собствен и стигна до главното стълбище. Заизкачва се покрай черно — белите гравюри и снимки на всички министър-председатели от Уолпол насам. Когато стигна до горната площадка, къщата около него се преобрази от джентълменски клуб в имение някъде в провинцията, озовало се по чудо насред Централен Лондон, с кожените си канапета, маслените картини по стените и високите прозорци от епохата на крал Джордж. Гледката на празните, притихнали салони за приеми беше потискаща. Той почука леко на вратата на личния кабинет на министър-председателя. Познат глас каза:

— Влезте.

Стаята беше просторна и добре осветена. Министър-председателят седеше с гръб към прозореца, приведен над бюрото, и пишеше с дясната ръка, докато с лявата държеше запалена пура. На малка полица пред него бяха наредени моливи, перодръжки и мастилници, а встрани от тях — лула и буркан с тютюн; освен тези няколко предмета на голямото бюро имаше само пепелник и кожена подложка за писане. Легат никога не го бе виждал по-самотен.

— Сър Хорас Уилсън се върна, господин министър-председател. Чака ви долу.

Както обикновено, Чембърлейн не вдигна глава.

— Благодаря. Бихте ли изчакали за момент?

Той смукна от пурата си и продължи да пише. Кълба дим се носеха около посивялата му глава. Легат прекрачи прага и влезе в стаята. За четири месеца нито веднъж не бе успял да проведе истински разговор с министър-председателя. На няколко пъти документи, които му бе представял за сведение, се бяха връщали при него на другата сутрин с думи на благодарност, изписани с червено мастило в полетата — Първокласен анализ. Ясен замисъл и добър изказ, благодаря, Н. Ч., — и тези пестеливи учителски похвали бяха стоплили душата му повече от всякакво фамилиарничене. Но до момента Чембърлейн никога не се бе обръщал към него по име, дори фамилно, както правеше със Сайърс, а още по-малко на собствено — привилегия, запазена само за Клевърли.

Минутите минаваха. Легат извади незабелязано часовника си и го погледна. Най-после премиерът приключи с писането. Постави перодръжката на полицата, закрепи пурата си на ръба на пепелника и събра листата хартия пред себе си. Изравни ръбовете и му ги подаде.

— Ще бъдете ли така любезен да ги дадете на машинописките?

— Разбира се.

Легат пристъпи към бюрото и ги пое; бяха около дузина.

— Вие сте оксфордски възпитаник, предполагам.

— Да, господин министър-председател.

— Имате талант за писане, забелязал съм. Бихте ли прочели това? Ако сметнете, че някои пасажи трябва да бъдат подсилени, чувствайте се свободен да ги коригирате. Мозъкът ми е претоварен с други неща и се боя, че текстът… не се лее.

Премиерът се отблъсна с длани от бюрото, взе пурата и се изправи. От внезапното движение сякаш му се зави свят. Той се подпря с ръка, за да запази равновесие, после се обърна и тръгна към вратата.