Робърт Харис - Мюнхен

Той се засмя против волята си.

— Така е и слава богу! Е, добре, да караме нататък.

След петнайсетина минути машинописката бе готова. Извади последната страница от валяка, сглоби трите екземпляра и ги защипа с по един кламер. Той прегледа най-горния. Беше безупречен.

— Колко думи излезе, имате ли представа?

— Около хиляда.

— Значи ще му трябват около осем минути, за да го прочете. — Той се изправи. — Благодаря ви.

— За нищо.

Докато се отдалечаваше, тя подвикна:

— Ще слушам!

Когато той стигна до вратата, жената вече пишеше нещо друго.

Легат се изкачи бързо един етаж нагоре и тръгна по коридора покрай официалния кабинет. Когато наближи Заседателната зала, отнякъде се появи Клевърли. Сигурно го бе дебнал.

— Какво стана със записките ти от срещата на премиера с началник — щабовете?

Легат усети как се изчервява.

— Премиерът реши, че не е нужно срещата да се протоколира.

— А какво носиш тогава?

— Речта му за радио обръщението довечера. Помоли ме да му я занеса колкото се може по-скоро.

— Е, добре — каза Клевърли и протегна ръка. — Аз ще му я занеса. — Легат с неохота му подаде листата. — А ти защо не отидеш да нагледаш онези от Би Би Си?

Клевърли влезе в Заседателната зала. Вратата се затвори и Легат остана отвън, вперил поглед в боядисаните ѝ с бяла боя крила. Властта се свеждаше до възможността да присъстваш при вземането на важните решения. Малцина разбираха това правило по-добре от главния личен секретар. Легат се почувства дискретно унизен.

Внезапно вратата се отвори. В рамката се появи Клевърли; долната половина на лицето му беше разтегната във фалшива усмивка.

— Явно иска теб.

Дузина мъже, сред които министър-председателят, бяха насядали около масата. Легат ги обгърна с поглед: началник — щабовете на видовете войски, тримата големи, министърът на Задморските територии, министърът по отбранителната координация, плюс Хорас Уилсън и постоянния заместник-министър на външните работи сър Александър Кадоган. Всички слушаха военния аташе полковник Мейсън — Макфарлън.

— И така, при вчерашната ми визита в Прага най-силно впечатление ми направи ниският дух на чешките военни…

Мейсън — Макфарлън говореше насечено, но отчетливо. Явно му доставяше удоволствие да е център на вниманието.

Министър-председателят забеляза Легат, застанал на вратата, и му направи знак да се приближи и да седне до него — на мястото, обикновено запазено за секретаря на Министерския съвет. Той вече преглеждаше речта си, като си сочеше с молива и тук — там подчертаваше по някоя дума. Имаше вид, сякаш слуша с половин ухо доклада на полковника.

— До миналата година чешкият генерален щаб планираше да противостои на германската атака в две направления: от север през Силезия и от запад през Бавария. Но присъединяването на Австрия към Райха удължи границата с Германия откъм юг с над триста километра, което заплашва способността им за отбрана. Чехите може и да се бият, а словаците? Освен това отбраната на Прага е безнадеждно неадекватна срещу бомбардировки от Луфтвафе.

Уилсън, който седеше от другата страна на министър-председателя, се намеси.

— Снощи се срещнах с генерал Гьоринг и той ми довери, че германската армия ще прегази чехите не за седмици, а за дни. „А Прага ще бъде срината със земята.“ Това бяха думите му.

От другата страна на масата Кадоган изпръхтя презрително.

— Гьоринг очевидно има интерес да представя чехите като слаб противник. Това не променя факта, че те имат силна армия и добри отбранителни съоръжения. Могат да се държат и с месеци.

— Само че, както току-що чухте, полковник Мейсън — Макфарлън не споделя това мнение.

— С цялото ми уважение, Хорас, какво знае той по въпроса?

Кадоган беше дребен, обикновено мълчалив мъж, но Легат усещаше, че е решен да брани прерогативите на Външното министерство като петел кокошките си.

— С не по-малко уважение от моя страна, Алек, човекът всъщност беше там, на място, за разлика от всички нас.

Министър-председателят остави перодръжката.

— Благодаря ви много, че дойдохте чак от Берлин да се срещнете с нас, полковник. Беше извънредно полезно. Всички ви желаем безопасно пътуване обратно до Германия.

— Благодаря, господин министър-председател.

Когато вратата се затвори, Чембърлейн каза:

— Помолих Хорас да доведе полковника със себе си в Лондон, за да ни докладва лично, понеже този аспект на обстановката ми се струва решаващ. — Той огледа седящите около масата. — Да допуснем, че чехите рухнат още преди края на октомври. Как ще убедим британския народ, че си струва да продължаваме войната през цялата зима? Това означава да искаме от тях най-големи жертви и в името на какво? Вече приехме, че судетските немци никога не е трябвало да бъдат предавани под чешка власт.