Робърт Харис - Мюнхен

— Да.

— Хитлер няма да ме послуша, но може да послуша Мусо.

Той седна на бюрото, извади бланка на Номер 10 и натопи перодръжката си в мастилницата. Отпи още веднъж от чашата, поседя известно време, вперил замислен поглед пред себе си, и започна да пише. След минута, без да вдига поглед от листа, каза на Легат:

— Искам да отнесете това в шифровъчната на Външното и да ги помолите незабавно да го изпратят с телеграма до лорд Пърт в посолството в Рим.

— Да, господин министър-председател.

Уилсън се обади:

— Ако пишете до посланика, не смятате ли, че е редно да уведомите Външното?

— По дяволите Външното!

Министър-председателят прекара попивателната по още влажното мастило. После се обърна и се усмихна на Легат.

— Моля да се направите, че не сте чули последното. — Той му подаде писмото. — А когато приключите с това, ще поработим върху речта ми пред парламента.

След минута Легат вече пресичаше забързано Даунинг Стрийт в посока Външното министерство. Пътят напред беше чист. Тълпите се бяха разотишли. Голям облак над Лондон закриваше луната и звездите. До полунощ оставаше един час.

Лампите на Потсдамер Плац още светеха въпреки надвисналата война. Куполът на Хаус Фатерланд — Дома на Отечеството, с киносалона и огромния кафе — ресторант, бе украсен с гирлянди от по четири хиляди електрически крушки. Срещу него на осветен билборд популярен актьор с лъщяща от брилянтин черна коса и десетметрово лице пушеше цигара „Македон“ с надпис: Perfekt!

Хартман изчака да мине трамваят, после с лека стъпка пресече улицата към гара „Ванзее“. Пет минути по-късно вече пътуваше в един есбан, който потракваше равномерно на югозапад в нощта. Не можеше изцяло да се отърси от усещането, че го следят, въпреки че вагонът му — той съзнателно се бе качил на последния — беше празен, ако не се брояха двама пияници и един униформен щурмовак, зачетен във „Фолкишер Беобахтер“. Пияниците слязоха на „Шьонеберг“, като се поклониха церемониално, преди да напуснат вагона, след което останаха само той и щурмовакът. Светлините на града ставаха все по-редки. От двете страни на влака се редуваха големи тъмни нетна като тайнствени черни езера; той предположи, че са паркове. От време на време влакът се разтърсваше и отгоре се посипваха синкави искри. Спираха на малки гари — „Фриденау“ и Фойербахщрасе — и автоматичните врати се разтваряха, разкривайки празни перони. Накрая, на влизане в Щеглиц, щурмовакът сгъна вестника си и стана. Докато минаваше покрай Хартман, леко го докосна; миришеше на пот, бира и щавена кожа. Спря се, закачил палци в гайките на колана си, и се обърна към Хартман. Пълното му облечено в кафяво тяло се полюляваше от движението на влака. Приличаше на тлъста какавида, която всеки момент ще се пръсне.

— Тези мъже бяха отвратителни.

— Така ли? На мен ми се сториха безобидни.

— Мястото им е зад решетките.

Вратите се разтвориха и мъжът слезе със залитане на перона. Докато влакът потегляше, Хартман го видя, превит с длани на коленете, как повръща.

На това място дърветата растяха съвсем близо до железопътната линия. Дънери на брези профучаваха покрай вагона, сякаш светещи в тъмното. Човек можеше да си представи, че се намира в гора. Опрял лице в хладното стъкло на прозореца, той се замисли за детството си и излетите на палатки през лятото, за песните край лагерния огън, за скаутското движение и „Пръстенът на Нибелунгите“, за благородния елит и спасението на нацията. Изведнъж го обзе странна веселост. Още няколко пътници слязоха на Ботаническата градина и накрая той беше сигурен, че е останал сам. На следващата гара — „Лихтерфелде Вест“ — беше единственият слязъл на перона, или поне така му се струваше до последния момент, когато някакъв човек от съседния вагон успя да се провре през вече затварящите се врати. Докато влакът потегляше, Хартман хвърли поглед през рамо и различи сурово лице с масивна, издадена напред челюст. В „Лихтерфелде“ бяха казармите на Първа СС дивизия „Адолф Хитлер“ —: личната охрана на Фюрера — и вероятно този мъж беше неин член, току-що освободен от дежурство. Той се наведе да си върже обувката и Хартман мина забързано край него, извървя дължината на перона, изкачи се нагоре по стълбите към запустялата гара със затворената билетна каса и излезе на улицата.

Беше научил наизуст пътя още преди да си тръгне от службата: надясно, пак надясно и четвъртата пряка наляво, но инстинктът му каза да изчака. Прекоси павирания площад и застана във входа на една месарница на отсрещната страна. Зданието на гарата беше твърде ексцентрично, строено в средата на миналия век по подобие на италианска вила. Чувстваше се като шпионин в чужда държава. След половин минута неговият спътник от влака излезе навън, колебливо се огледа, сякаш го търсеше, после зави надясно и изчезна от погледа му. Хартман изчака още пет минути, преди да напусне скривалището си.