Робърт Харис - Мюнхен

— Естествено, ние няма да разгласяваме, че сме го убили. Ще кажем просто, че е загинал при оказване на съпротива.

— Никой няма да се върже. Истината рано или късно ще излезе наяве. Както винаги. — Той се обърна за помощ към стаята. — Гизевиус, кажи нещо!

— Не знам какво да мисля. — Гизевиус беше юрист с бебешко лице, започнал кариерата си в Гестапо, докато не си бе дал сметка с какви хора се е събрал да работи. — Мисля, че най-добре би било да го съдим. Имаме тонове доказателства срещу него.

Бек се намеси:

— Абсолютно съм съгласен. Не мога да участвам в убийство без съд и присъда. Той трябва да бъде отведен на сигурно място и подложен на пълни психиатрични изследвания. След което или да го затворят в лудница, или да отговаря за престъпленията си.

Хайнц промърмори:

— Психиатрични изследвания…

— Корт? — каза Остер. — Ти какво мислиш?

— Проблемът с един съдебен процес е, че ще му даде трибуна. А той е блестящ оратор. Спомни си какво се случи след Бирения пуч.

— Така е. Хартман? Твоето мнение?

— Ако питате мен, трябва да избием цялата им мръсна шайка: Химлер, Гьобелс, Гьоринг, всички престъпници до крак.

Кръвожадността в тона му го стъписа; той се улови, че е стиснал юмруци. Спря се, когато усети, че Остер го гледа.

— Милият Хартман, обикновено толкова издигнат над нещата, гледащ с ирония… Кой би допуснал, че носиш в себе си такава омраза!

Хайнц за пръв път погледна към него.

— Казвате, че тази вечер сте били в Райхсканцеларията?

— Точно така.

— Можете ли да направите така, че и утре сутрин да сте там?

— Вероятно. — Хартман погледна Корт. — Ерих, ти какво мислиш?

— Предполагам, че можем да намерим претекст. Защо?

— Трябва ни човек вътре, който да се погрижи вратите да останат отключени.

— Е, добре — каза Хартман. — Ще се опитам.

— Чудесно.

— Но какво ще правим с Хитлер, господа? — настоя Донани. — Какво решаваме?

Съзаклятниците се спогледаха. Накрая Остер каза:

— Това е все едно да спорим каква форма на държавно устройство ще възприемем след Третия райх. Дали монархия или демократична република, или някаква комбинация от двете? Само че има една поговорка: Не слагай тигана, преди да си хванал рибата. Наш абсолютен приоритет трябва да бъде да попречим на този луд да издаде заповедта за мобилизация утре следобед. Всичко друго остава на заден план. Ако се предаде доброволно — чудесно, ще го пленим жив. Ако има каквато и да било опасност да се измъкне — нямаме избор, трябва да го застреляме. Съгласни ли сме всички?

Хартман кимна пръв.

— Аз подкрепям това.

Един по един всички го последваха, включително Донани и — последен и с видима неохота — Бек.

— Е, добре — каза Остер с въздишка на облекчение. — Значи решено. Утре нанасяме удара.

Те се разотидоха един по един и на интервали, за да не привличат внимание. Хартман си тръгна пръв, след като се ръкува набързо с всички присъстващи; размениха кратки погледи; от устата на Остер се отрони приглушено „На добър час“ и… това беше всичко.

Контрастът между планираното кръвопролитие и тихата заспала улица в това спокойно предградие беше толкова нелеп, че след петдесетина метра току-що случилото се вече му приличаше на халюцинация. Наложи се да си повтори наум невероятното: утре по това време Хитлер може би щеше да е мъртъв. Звучеше неправдоподобно и едновременно с това напълно осъществимо. Една хвърлена бомба, един дръпнат спусък, един нож, прерязващ гърлото на тиранина — нима често пъти такива прости действия не променяха хода на историята? За миг си представи себе си като някакъв благороден млад сенатор, крачещ от къщата на Брут надолу по склона на Палатинския хълм към Римския форум в онази съдбовна мартенска нощ, под същото покрито с облаци европейско небе.

Хартман видя табелата, сочещ пътя към реката. Импулсивно тръгна в указаната посока. Беше твърде превъзбуден, за да си мисли за връщане у дома. По средата на моста се спря, за да запали цигара. Нямаше никакво движение. Под него Шпрее проблясвяше в сребристосиво, преди да се слее с черните сенки на дърветата по пътя си към центъра на Берлин. Хартман тръгна по алеята покрай реката. Не виждаше водата, но усещаше неспокойното ѝ движение, чуваше тихото плискане на вълничките, срещнали по пътя си кали или шубраци. Сигурно бе изминал два-три километра, погълнат от образите на насилие и мъченическа смърт, изпълнили съзнанието му, когато напред се появиха улични светлини. Алеята го отведе до малка градина с детска площадка: пързалка, люлки, катерушка, пясъчник. Тази прозаична гледка му подейства депресиращо. Върна го на земята. Кой беше той? Кои всъщност бяха Остер, Хайнц, Донани, Шуленбург, Корт, Бек? Една шепа срещу милиони! Трябваше да са луди, за да си въобразяват, че имат шанс.