Робърт Харис - Мюнхен

— Виж ти, това е интересно! — Министър-председателят внезапно вдигна вестника си и го прегъна на мястото, където четеше. — Бихте ли си записали това? — Легат моментално остави вилицата и ножа и извади бележника си. — Искам да напиша писмо на… — Той вдигна дребния шрифт до очите си. — … някой си господин Джей Скоули, на адрес: Дайзърт Авеню трийсет и осем, Кингстън — ъпон — Темз.

— Да, господин министър-председател — успя само да каже Легат, напълно объркан.

— Отпечатали са писмото му до редакцията: „През пролетта на настоящата година наблюдавах един кос, който си беше направил гнездо и беше снесъл яйца на стръмния речен бряг. Всеки път, когато се доближавах, птицата, която в това време мътеше, оставяше да я наблюдавам от метър, метър и нещо. Докато една сутрин познатата ѝ фигура липсваше. Надникнах в гнездото и видях няколко голи безжизнени пиленца. Тръгнах по следата от малки черни гръдни пера и тя ме отведе до нисък храст, под който открих обезобразените останки на моя стар приятел, коса. Заедно с неговите пера имаше примесени и няколко други, които можеха да бъдат само от гърдите и хълбоците на сова…“. — Министър-председателят почука с пръст по страницата. — Аз лично съм наблюдавал абсолютно същото поведение у малките сови в Чекърс.

Госпожа Чембърлейн се намеси:

— Моля те, Невил, нужно ли е това? Сякаш Хю си няма достатъчно друга работа…

— Всъщност аз си мисля, че моят дядо по майчина линия е спомогнал за разселването на малката сова на Британските острови — каза Легат.

— А, така ли?

За пръв път Чембърлейн вдигна глава и го изгледа с искрен интерес.

— Да, донесъл е няколко двойки от Индия.

— Коя година ще да е било това?

— Според мен някъде около хиляда осемстотин и осемдесета.

— Значи за някакви си петдесетина години тази птица се е разпространила из цяла Южна Англия! Това си заслужава да се отпразнува.

— Не и ако си кос, струва ми се — обади се госпожа Чембърлейн. — Имаш ли време за една разходка, Невил? — Тя погледна през масата към Легат. — След закуска винаги излизаме да се поразходим.

Министър-председателят остави вестника.

— Да, имам нужда от въздух. Но не в парка, за съжаление. Не и днес. Има прекалено много хора. По-добре да идем в градината. Защо не дойдеш с нас… Хю?

Той последва семейство Чембърлейн, докато слизаха по парадното стълбище. Когато стигнаха до коридора с кабинетите на личните секретари, министър-председателят се обърна към него.

— Би ли проверил дали има отговор на телеграмата ми от снощи?

— Разбира се, господин министър-председател.

Те продължиха към Заседателната зала, а Легат влезе в кабинета си. Госпожица Уотсън си беше на мястото, зад барикадата от папки.

— Идвал ли е куриерът от Външното?

— И да е, не съм го виждала.

Той надникна и при Сайърс, който каза:

— Те се появяват чак към единайсет. Как беше снощи?

— Тази сутрин, искаш да кажеш.

— Господи! Как се чувстваш?

— Направо ужасно.

— А премиерът?

— Свеж като краставица.

— Дразнещо, нали? Не знам как го постига.

Клевърли беше в кабинета си и диктуваше писмо на секретарката. Легат надникна през вратата.

— Извинете, сър. Дали е идвала телеграма от посолството в Рим тази сутрин? Министър-председателят пита.

— Не съм виждал нищо такова. Защо? Какво очаква да се получи?

— Късно снощи писа на лорд Пърт.

— За какво?

— Даде му указания да поиска от Мусолини да говори с Хитлер.

По лицето на Клевърли се изписа безпокойство.

— Но няма такова решение на правителството. Външният министър знае ли?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен?! Та нали това ти е работата!

Той посегна към телефона. Легат се възползва от суматохата, за да избяга.

Едната от вратите към откритата тераса на Заседателната зала беше отворена. Господин и госпожа Чембърлейн вече бяха слезли по стълбището и крачеха през ливадата. Легат изтича след тях.

— Все още няма отговор от Рим, господин министър-председател.

— Сигурен ли си, че телеграмата е изпратена?

— Абсолютно. Бях в шифровъчната, когато замина.

— Добре, трябва просто да бъдем търпеливи.

Семейство Чембърлейн продължиха разходката си. Легат се почувства неловко. Той си даваше сметка, че Клевърли го гледа, застанал до прозореца на кабинета си, докато говореше по телефона. Времето беше все така задушно и навъсено, листата на големите дървета покафеняваха. Купчини нападала шума се трупаха по мократа трева и лехите с цветя. Иззад високата ограда се чуваше шумът на уличното движение. Министър-председателят пристъпи до една хранилка за птици. От джоба си извади филийка препечен хляб, която бе взел от масата за закуска. Начупи я на парченца и внимателно ги нареди върху хранилката, после се дръпна крачка назад и скръсти ръце на гърдите си, потънал в размисъл.