Робърт Харис - Мюнхен

Джоун дописа последната страница и я издърпа от машината си. Четири екземпляра. Един — най-горният — за министър-председателя, плюс три копия под индиго: за Външното, за Правителствената канцелария и за Номер 10. Тя ги защипа поотделно с кламери и ги подаде на Легат.

— Благодаря ти, Джоун.

— За нищо.

Той постоя още няколко секунди до бюрото ѝ.

— Джоун коя, ако ми позволиш да попитам?

— Само Джоун е достатъчно, благодаря.

Легат се усмихна и тръгна към кабинета си на горния етаж. За негова изненада, завари чуждо присъствие. Клевърли се беше настанил зад бюрото му. Не можеше да се закълне, но му се стори, че по-възрастният мъж му бе ровил в чекмеджетата.

— Легат! Откога те търся. Готова ли е речта на премиера?

— Да, сър. Току-що бе преписана на машина.

Той му показа копията в ръката си.

— В такъв случай има още нещо, което ще искам от теб. Ела с мен, ако обичаш.

Легат го последва по коридора до кабинета на главния личен секретар, като се питаше какво ли следва оттук нататък. Клевърли посочи към бюрото си, където телефонната слушалка лежеше върху подложката за писане отстрани до апарата.

— Поддържаме открита линия с посолството в Берлин. Не можем да си позволим връзката да прекъсне. Искам да се ослушваш за новини от другата страна. Става ли?

— Разбира се, сър. И какво точно трябва да чуя?

— Хитлер е приел да даде аудиенция на сър Невил Хендерсън. Сър Невил трябва всеки момент да се върне от Райхсканцеларията с неговия отговор на писмото на премиера.

Легат си пое дълбоко дъх.

— Господи, нещата се затягат.

— Определено е така. Аз ще бъда при премиера — добави Клевърли. — Щом чуеш нещо, ела да ни кажеш.

— Да, сър.

Кабинетът на Кевърли, също като този на Уилсън, беше свързан чрез вътрешна врата със Заседателната зала. Клевърли мина през нея и я затвори след себе си.

Легат седна зад бюрото. Вдигна слушалката и внимателно я доближи до ухото си. Като дете неговият баща му бе подарил една раковина и му бе обяснил, че ако се вслуша достатъчно, ще чуе шума на морето. Нещо такова чуваше в момента. Каква част от този звук беше съскането на статично електричество по линията и каква — бученето на собствената му кръв в ушите? Беше невъзможно да се каже. Той прочисти гърлото си.

— Ало? Има ли някой там? — После повтори още няколко пъти: — Ало? Ало?

Това беше задача, която можеше да се възложи на най-нисш чиновник. Вероятно това бе и целта на занятието. Да бъде поставен на място.

Той погледна през прозореца към безлюдната градина. По хранилката за птици подскачаше кос и кълвеше оставените от министър-председателя трохи. Легат затисна тежката бакелитова слушалка между рамото и бузата си, извади джобния си часовник, откачи го от верижката и го постави отворен върху бюрото. После започна да чете речта на Чембърлейн, като я проверяваше за грешки.

Пред правителството на Негово величество имаше три различни пътя, по които бихме могли да поемем. Да заплашим Германия с война, ако нападне Чехословакия, или да стоим безучастни и да оставим нещата да следват естествения си ход, или пък в крайна сметка да се опитаме да намерим мирно решение чрез посредничество…

След известно време Легат остави речта и вдигна часовника до лицето си. Малката стрелка беше с формата на издължен ромб; голямата — много по-тънка и изящна. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше Да забележи изключително бавното ѝ движение, докато се приближаваше към вертикала. Той си представи германските войници в тези последни минути, очакващи в казармите си сигнала за настъпление; ешелоните, готови да ги откарат към чешката гранича; танковите колони, боботещи по тесните черни пътища на Саксония и Бавария…

В 1:42 мъжки глас каза:

— Ало, Лондон?

Сърцето на Легат подскочи.

— Ало, Лондон слуша.

Тук е посолството в Берлин. Просто проверявам дали линията работи.

— Да, при нас връзката изглежда наред. Нещо ново при вас?

— Все още очакваме завръщането на посланика. Не затваряйте, моля.

Съскането се възобнови. Косът беше изчезнал. Градината беше съвсем пуста. Закапаха едри капки дъжд. Легат се върна на речта.

При тези обстоятелства реших, че е дошло време да приведа в действие един план, който от доста време отлежаваше в съзнанието ми като последно средство…

Когато Биг Бен удари два, вратата се отвори и в рамката се появи горната част от торса на Клевърли.

— Нещо?

— Не, сър.

— Линията работи ли?