Робърт Харис - Мюнхен

Отново буря от смущения; в ухото му сякаш трещяха картечни откоси.

— Ало! Ало? — Пръстът на Легат барабанеше по вилката. — Ало? По дяволите!

Той затвори, гледайки с омраза апарата.

През следващите два часа Легат прави многократни опити да установи връзка с Лондон. Оказа се невъзможно. Дори номерът, който му бяха дали за „Фюрербау“, беше постоянно зает. Започна да подозира, че германците нарочно ги държат в изолация — или това, или режимът им не беше толкова ефективен, колкото се твърдеше. През цялото време тълпите в парка срещу хотела се увеличаваха. Във въздуха цареше празнична атмосфера, мъжете бяха с къси кожени панталони, жените — с пищни рокли на цветя. Лееше се бира. Отнякъде пристигна духов оркестър и засвири модерния английски шлагер:

В края на всеки припев тълпата изригваше в пиянско „Ой!“ с баварски акцент. След известно време Легат запуши уши.

— Това е абсурд!

— Защо? — обади се Джоун. — Много мило от тяхна страна, че се опитват да ни накарат да се чувстваме у дома си.

В чекмеджето на бюрото той откри туристически пътеводител на града. Хотелът се намираше на по-малко от километър от „Фюрербау“ — вляво по Макс-Йозеф Щрасе, после право напред до Каролиненплац, през кръговото движение… Ако успееше да открие достатъчно бързо Паул, до половин час щеше да се е прибрал в хотела.

— Женен ли сте, господин Легат?

— Да.

— Деца?

— Две. А вие?

Тя запали цигара и го погледна закачливо през дима.

— Не. Никой не ме желае.

— Това ми е трудно да го повярвам.

— Никой от онези, които бих желала да ме пожелаят, ако разбирате какво искам да кажа.

Тя запя заедно с оркестъра:

Госпожица Андерсън се включи в пеенето. И двете имаха хубави гласове.

Легат знаеше, че ще го вземат за надут сухар, че не запя с тях — така го наричаше Памела. Но той не пееше, нито пък танцуваше — не му беше в природата — дори в моменти на безгрижие, а точно сега едва ли имаше повод за празник.

Откъм парка въпреки затворените прозорци долетя ново мощно баварско „Ой!“.

Във „Фюрербау“ чакаха.

За всяка от делегациите имаше обозначена зона. Германци и италианци си поделяха дългата открита галерия до кабинета на Фюрера; британците и французите бяха заели двете зали за приеми в далечния край на коридора. Хартман зае позиция в едно кресло в галерията; от там между колоните през широкото открито пространство имаше добра видимост към официалните лица на съюзниците, които седяха мълчаливо, четяха вестници и пушеха. И двете делегации бяха оставили вратите на залите си широко отворени, в случай че някой потрябваше. Той ги виждаше как понякога стават да се раздвижат, как хвърлят нетърпеливи погледи към ъгловия кабинет, но вратата на Фюрера оставаше плътно затворена.

А Легат така и не идваше.

Мина един час, после втори. В даден момент покрай тях минаваше по някой нацистки велможа — Гьоринг, Химлер, Хес — със свитата си и се спираше да поговори с германците. Ботушите на адютантите от СС отекваха по мраморния под. Шепнешком се разменяха заповеди и съобщения. Атмосферата напомняше музей или може би библиотека — място, където трябва да се пази тишина. Всеки наблюдаваше всички останали.

От време на време Хартман бъркаше във вътрешния си джоб и докосваше метала на пистолета, затоплен от тялото му, после плъзгаше ръка надолу по ризата и напипваше плика. Трябваше той да попадне по някакъв начин в ръцете на британската делегация, то колкото се може по-скоро. Нямаше смисъл да отлага докато сделката бъдеше вече подписана. По всичко личеше, че Легат е извън играта — защо, той не знаеше. Но ако не Легат, то кой? Единственият англичанин, с когото бе успял да размени няколко думи, беше Странг. Изглеждаше свестен човек, макар и надут като едновремешен учител по латински. Но как да установи контакт с него, без да бъде видян от Зауер? Всеки път, като се огледаше, той имаше усещането, че есесовецът го наблюдава. Хартман допускаше, че е казал и на някои от колегите си да го държат под око.

Би могъл за по-малко от минута да се разходи небрежно до залата на британската делегация. За жалост, това щеше да стане пред очите на всички присъстващи. Какво оправдание би могъл да измисли? Мозъкът му, изтощен от две безсънни нощи, се въртеше до безкрай около проблема, без да намери решение. Въпреки това той си каза, че трябва да се опита.