Робърт Харис - Мюнхен

Той ги хвърли върху салонната масичка.

— Хитлер ще приеме ли международна комисия да определя кои области следва да минат към Германия? — попита Странг.

— Не. Според него нямало време за това; трябвало да се направи референдум и всяка област да реши за себе си с обикновено мнозинство.

— А какво ще стане с малцинството?

— Ще трябва да се евакуира до десети октомври. Освен това той иска гаранции, че чехите няма да разрушат никакви части от инфраструктурата, преди да си тръгнат.

— Думата „гаранции“ е нещото, което не ми харесва — каза министър — председателят. — Как, за бога, можем да гарантираме нещо, след като не знаем дали чехите са съгласни?

— В такъв случай те определено трябва да присъстват на конференцията.

— Точно това му казах и аз. За жалост, това доведе до обичайната му вулгарна тирада по техен адрес. Придружена с много от това… — Министър-председателят заудря с юмрук дланта си.

Уилсън погледна бележките си.

— Ако трябва да бъдем точни, той каза, че е приел да отложи военните действия, „но ако онези, които са го призовали да стори това, не са готови да поемат своята отговорност за спазването на договореностите от Чехословакия, ще се наложи да размисли“.

— Боже господи!

— Въпреки това аз държах на своето — каза Чембърлейн. — За мен е немислимо ние да гарантираме спазването от чехите на нещо, за което самите те не са дали съгласието си.

— А каква е френската позиция относно привличането на чехите за участие в преговорите? — попита Хендерсън.

— За начало Даладие ме подкрепи, но след около половин час се разколеба. Как точно го каза, Хорас?

Уилсън прочете от бележника си:

— Ако включването на представител на Прага би предизвикало трудности, той бил готов да се откаже от това, тъй като било важно въпросът да се реши по най-бързия начин.

— На което аз възразих, че не настоявам чехите действително да участват в дискусията, но като минимум трябва да бъдат в съседната стая, за да дадат необходимите уверения.

— Бяхте много твърд, господин министър — председател — каза Уилсън.

— Да, така е. Нямах избор! Даладие е напълно безполезен. Имам чувството, че самото му присъствие тук му е във висша степен противно и иска просто да подпише споразумението, за да си тръгне колкото се може по-скоро за Париж. След като стана ясно, че така няма да стигнем доникъде и цялата среща се изражда в язвителни нападки, аз предложих да направим един час прекъсване, за да се посъветваме със съответните делегации относно проекта на Мусолини.

— А чехите?

— Да изчакаме и да видим. Към края лицето на Хитлер беше като буреносен облак. Отведе Мусолини и Химлер на обяд в апартамента си; мога да кажа че не завиждам на Мусо за тази привилегия! — Той замълча, изкривил лице в гримаса на отвращение. — По дяволите, това пък какво е?

През затворените прозорци се чуваше думкането на духовия оркестър пред хотела.

— „Разходка в Ламбет“, господин министър — председател — каза Легат.

Във „Фюрербау“ германските и италианските официални лица се бяха събрали отново в залата с блокмасата. Двете групи не се смесваха помежду си. Германците се мислеха за нещо повече от италианците, докато италианците смятаха германците за вулгарни. До прозореца се бе оформила малка група около Вайцзекер и Шмит. Хартман напълни една чиния с храна и отиде при тях. Вайцзекер показваше на всички документ, написан на машина на немски. Изглеждаше много доволен от себе си. Хартман се досети, че е някакъв проект за споразумение, представен от Мусолини на срещата на лидерите. Значи конференцията все пак не бе завършила с провал.

Доброто му настроение се изпари. На лицето му сигурно бе изписано негодувание, защото Зауер каза:

— Няма нужда да страдаш толкова, Хартман. Имаме поне основата за споразумение.

— Не страдам, господин щурмбанфюрер, просто се изумявам как доктор Шмит е успял да го преведе толкова бързо.

Шмит завъртя очи и се изсмя на наивността му.

— Скъпи ми Хартман, нищо не се е налагало да превеждам! Този проект е писан още снощи в Берлин. Мусолини само се престори, че е негово дело.

— Наистина ли смяташ, че бихме оставили нещо толкова важно на италианците? — добави Вайцзекер.

Всички избухнаха в смях. В другия край на залата двама — трима италианци погледнаха към тях. Вайцзекер стана сериозен и постави пръст на устните си.

— Мисля, че трябва да говорим по-тихо.

Легат прекара следващия половин час в щаба на делегацията, превеждайки текста на италианския проект за споразумение от немски на английски. Не беше особено дълъг — по-малко от хиляда думи. След като приключеше всяка страница, той я подаваше на Джоун да я препише на чисто. От време на време членовете на британската делегация се отбиваха в офиса и надничаха да четат през рамото му.