Робърт Харис - Мюнхен

— Може ли?

Легат направи знак, че иска да мине. Тримата гестаповци погледнаха към началника си, който кимна. Те се дръпнаха и Легат се ръкува с Масарик.

— Много съжалявам за всичко това. Къде е вашият колега?

Масарик го отведе в стаята им. На ръба на леглото седеше достолепен мъж с вид на професор, прехвърлил шейсетте, облечен с палто, стиснал шапката си между коленете. Когато Легат влезе, мъжът стана.

— Мастни — каза той, като подаде ръка.

— Кацнахме от Прага преди по-малко от час и тези мъже ни посрещнаха на летището — каза Масарик. — Предположихме, че ще ни откарат направо на конференцията. Вместо това сме принудени да стоим тук. Това е безобразие!

Гестаповецът слушаше разговора от вратата на стаята.

— Както обясних, те не са допуснати до участие в конференцията. Заповядано ми е да не напускат хотелската си стая до второ нареждане.

— Значи сме арестувани!

— Нищо подобно. Свободни сте да се върнете на летището и да отлетите обратно за Прага, когато пожелаете.

— Мога ли да знам кой ви е заповядал? — попита Легат.

Гестаповецът се изпъчи.

— Мисля, че заповедта е дадена лично от Фюрера.

— Безобразие!

Мастни сложи ръка на рамото на своя по-млад колега.

— Успокой се, Хуберт. Аз съм по-свикнал с живота в Германия. Няма смисъл да се крещи. — Той се обърна към Легат. — Вие сте личен секретар на господин Чембърлейн, така ли? Дали бихте поговорили от наше име с министър — председателя, за да може сегашната неприятна ситуация да бъде преодоляна?

Легат изгледа двамата чехи, после гестаповеца, застанал до вратата със скръстени ръце.

— Ще се опитам, да видим какво ще стане.

Тълпите в парка срещу хотела не намаляваха. Хората го видяха как излиза, но не проявиха интерес — поредният държавен служител с костюм. Той закрачи бързо, навел глава.

Макс — Иозеф Щрасе беше тиха уличка с два реда черешови дървета, зад които се виждаха елегантни жилищни кооперации от бял и червен камък. Във въздуха се носеше нежен аромат на есен и дим, който заедно с топлото следобедно слънце му напомняше за Оксфорд. Две добре облечени възрастни жени разхождаха кучета. Униформена бавачка буташе детска количка. След пет минути, когато бе подминал обелиска в центъра на кръговото движение и наближаваше Кьонигсплац, той си даде сметка, че в даден момент, без сам да забележи, бе пресякъл някаква невидима граница и бе навлязъл в един по-мрачен, по-малко познат свят. Онова, което помнеше като парк, бе станало плац за паради. Войник с черна униформа стоеше на пост пред вечен огън в нещо като езически храм.

Легат разпозна „Фюрербау“ по тълпите на гранитния площад пред нея. Самата сграда беше с класически пропорции, безлична, от белезникав камък — на три етажа, с балкон по средата на първия, където си представи как Хитлер се появява на някое от онези почти религиозни зрелища, с каквито бяха пълни кинопрегледите. Той мина покрай провесените знамена и бронзовите орли и стигна до края на втория червен килим. Представи се на часовоя с официалната си длъжност и бе допуснат да влезе. Във фоайето униформен есесовец провери името му в списък.

— Къде бих могъл да открия британската делегация?

— На първия етаж, господин Легат, залата за приеми в дъното на коридора — каза адютантът и удари токове.

Легат се изкачи по широкото стълбище от червен мрамор и зави надясно. Мина покрай един обособен ъгъл с фотьойли и ниски масички и изведнъж видя насреща си Хартман. Застанал с чаша чай в ръка, той разговаряше с побелял мъж с тъмносин костюм. Косата му беше започнала да оредява още в Оксфорд, но сега беше почти напълно плешив. Навел красивата си глава на една страна, той слушаше почтително събеседника си. Изглеждаше някак прегърбен, напрегнат, уморен. И все пак у него бе останало нещо от някогашната му осанка, което се виждаше ясно дори от разстояние. Хартман го забеляза над рамото на по-възрастния мъж, регистрира присъствието му с леко разширяване на виолетовите си очи и едва забележимо поклати глава. Легат продължи пътя си.

През отворената врата видя Странг и Дънглас. Когато влезе при делегацията, много глави се надигнаха. Бяха се пръснали насам — натам из обширното помещение. Хендерсън четеше немски вестник. Къркпатрик се беше излегнал в креслото с изпънати крака и притворени очи. Малкин седеше с някакви документи в скута. Аштън — Гуоткин като че ли се бе зачел в томче с японска поезия. Странг каза рязко: