Робърт Харис - Мюнхен

— Да се надяваме, че преговорите няма да приключат, преди да сме се прибрали.

— Не смятам, че има такава опасност, а ти? Дори да се споразумеят, ще им трябва време, за да изгладят детайлите. А не се ли споразумеят, това значи война… — Хартман размаха цигарата пред лицето си; пламъчето просветна от раздвижването на въздуха. — В такъв случай нашата среща е напълно безпредметна.

Той изгледа събеседника си през дима. Големите му очи бяха още по-прихлупени, отколкото ги бе запомнил Легат.

— Четох някъде, че си се оженил.

— Да. А ти?

— Не.

— Какво стана с Лейна?

Той се бе зарекъл да не пита. Хартман отклони поглед. Настроението му се промени.

— Боя се, че вече не си говорим.

Сервитьорът дойде с бирите им. Постави ги на масата и мина на следващия клиент. Легат си даде сметка, че няма никакви германски пари. Хартман постави шепа монети на масата.

— Тези са от мен, „аз черпя“, както викахме едно време. — Той притвори за миг очи. — „Петелът и Камилата“. „Короната и Магарешкият бодил“. „Фазаните“ в Сейнт Джайлс… Какво ли става с всички тези кръчми? Как са приятелите? Как е Исая?

— Всичко е на мястото си. Оксфорд си е все там.

— Не и за мен, уви. — Хартман изглеждаше мрачен. — Е, хайде да свършим работа.

Военният на съседната маса си бе платил сметката и се надигаше да си ходи, като остави вестника си. Хартман попита:

— Извинете ме, другарю, но ако сте приключили с „Дер Щюрмер“, бихте ли ми го дали?

— С удоволствие.

Мъжът му го подаде, кимна дружелюбно на двамата и излезе.

— Виждаш ли? — каза Хартман. — Могат да бъдат и мили, ако ги опознаеш. Вземи си бирата, излизаме навън.

Той смачка цигарата си в пепелника.

В застлания с чакъл двор под голите клони на дърветата имаше метални маси. Слънцето беше залязло. Скоро щеше да се смрачи. В градината беше също толкова многолюдно, колкото и вътре — мъже с къси кожени панталони, жени с колоритни баварски носии. Хартман го отведе до една малка маса край леха с лавандула. По-нататък започваше ботаническа градина. Чистите, добре поддържани алеи между лехите с цветя, редките дървесни видове — всичко това му изглеждаше познато. Легат каза:

— Не сме ли били тук и преди?

— Да, седяхме ей там и спорехме. Ти ме обвини, че в душата си съм нацист.

— Така ли? Извинявай. Понякога за външен човек германският национализъм не звучеше кой знае колко различно от нацизма.

Хартман разпери ръце.

— Хайде да не навлизаме в тази тема.

Той придърпа стол. Металните крака изстъргаха по чакъла. Двамата седнаха. Легат отказа повторна цигара. Хартман запали.

— И така, ще мина по същество. Искам да ми уредиш среща с Чембърлейн.

Легат въздъхна.

— В Лондон ми казаха, че това ще искаш. Съжалявам, Паул, просто няма как да стане.

— Но ти си негов секретар. Секретарите уреждат срещи.

— Аз съм най-младшият от секретарите му. Нося му кутиите с документи. Имам толкова влияние пред него, колкото и онзи сервитьор ей там. Освен това не е ли малко късно за среща?

Хартман поклати глава.

— Сега, в този момент, още не е късно. Ще бъде късно, когато Министър-председателят ви подпише споразумението.

Легат държеше чашата с бира в двете си шепи, навел глава встрани. Той помнеше добре тази упоритост, този отказ на приятеля си да се вслушва в аргументите на разума дори когато неговата позиция се градеше върху някакъв абсурд. Все едно спореха отново, седнали на бара в „Орелът и Детето“.

— Уверявам те, Паул, не можеш да му кажеш нищо, за което вече да не се е сетил. Ако ще го предупреждаваш, че Хитлер е лош човек, спести си усилието. Той го знае и без теб.

— А тогава защо сключва сделка с него?

— По всички причини, които вече знаеш. Защото Германия има право в случая и фактът, че Хитлер го казва, не го прави невярно.

Той си спомни защо бе обвинил Хартман, че е нацист: основното му възражение срещу Фюрера звучеше твърде снобско — бил прост австрийски ефрейтор, — а не идеологическо.

— Гледам, че друга песен си запял. Не се ли оплакваше едно време за неправдите, произтекли от Версайския договор? Днешното умиротворяване е просто опит да се преодолеят някои от тези неправди.

— Да, и заставам зад всяка своя дума! — Хартман се надвеси напред през масата и зашепна припряно: — И една част от мен се радва — да, драги ми Хю, не се срамувам да го призная, — че вие и французите най-после почнахте да се молите „Версай“ да бъде отменен. Лошото е, че твърде дълго изчаквахте! Отмяната на Версайския договор вече е нищо за Хитлер. Това е само прелюдия към онова, което ви се готви.