Робърт Харис - Мюнхен

Той наклони грациозно глава на една страна, обърна се наляво и заслиза по служебното стълбище. Легат направи още няколко крачки с Аштън — Гуоткин, после на свой ред се спря.

— Извинете ме, току-що си спомних, че трябва да предам нещо на Странг.

Ходът му беше толкова елементарен, че го досрамя от самия себе си, но Аштън — Гуоткин просто вдигна ръка за „сбогом“.

— Хайде, до по-късно.

И продължи да крачи напред.

Легат се върна назад и без да се оглежда, последва Хартман надолу по стълбите. Не го виждаше, но чуваше подметките на обувките му да отекват по стъпалата. Очакваше, че ще спре на приземния етаж, но вместо това тропането върху камъка продължи още два реда стъпала надолу, докато Легат се озова в един подземен коридор точно в момента, когато вдясно от него за миг проблесна дневна светлина. После се чу затръшване на врата.

Той предпочиташе да не си представя как изглежда отстрани — служителят от Уайтхол с тъмен костюм и верижка за часовник през жилетката, подтичващ по този подземен коридор в личния дворец на Фюрера. Ако Клевърли можеше да го види отнякъде, щеше да получи инфаркт. „Едва ли е нужно да подчертавам, надявам се, да не вършиш каквото и да било, с което би могъл да застрашиш успеха на конференцията…“ Той мина покрай караулното помещение — за негово облекчение се оказа празно, — отвори тежката стоманена врата и излезе навън, под ярката слънчева светлина, във вътрешния двор, пълен с черни мерцедеси. Хартман беше вече в отсрещния му край. Легат му махна с ръка и тръгна с бърза крачка към него. Но Хартман не остана да го изчака; свърна вдясно и след миг се скри от погледа му.

От този момент нататък дистанцията между двамата остана непроменена — около сто метра. Хартман преведе Легат покрай двата мавзолея с техните неподвижни часовои и пламтящи огньове, после покрай друга монументална белокаменна сграда, идентична на „Фюрербау“, след което излезе от Кьонигсплац и пое по една широка улица, от двете страни с големи административни сгради, обкичени със свастики. Докато го следваше, Легат прочете названията им: Канцелария на заместник-фюрера, Централна служба на Райха за изпълнение на Четиригодишния план. Погледна през рамо; като че ли никой не го следваше. Право напред се виждаше грозна модерна сграда, която приличаше на вход на гара, но надписът върху нея я провъзгласяваше за „Парк — кафе“. Хартман влезе вътре. След минута Легат направи същото.

Беше краят на работния ден. Заведението беше пълно с хора — повечето служители от близките учреждения, ако се съдеше по вида им. Гъмжеше от кафяви партийни униформи. Той се огледа за Хартман през облаците от цигарен дим и видя плешивата му глава в ъгъла. Седеше на една маса с гръб към помещението и наблюдаваше случващото се около него в огледалото на стената. Легат се отпусна на пейката срещу него. Устата на Хартман се разтегна в познатата му вълча усмивка.

— Е, драги приятелю — каза той, — ето те отново.

И Легат си припомни, че за Паул всяка ситуация бе повод за забавление, дори тази. После Хартман добави, вече по-сериозно:

— Следят ли те?

— Не знам. Не мисля. Не бих казал, че съм особено вещ в тези неща.

— Добре дошъл в новата Германия, скъпи ми Хю! Както сам ще се убедиш, тук бързо се придобива вещина.

На съседната маса седеше мъж в униформа и четеше „Дер Щюрмер“. На цяла първа страница имаше злостна карикатура на евреин с пипала като октопод. Легат се надяваше шумът от бара да заглушава разговора им.

— Безопасно ли е тук? — попита тихо той.

— Не. Но е по-безопасно от там, където бяхме. Ще поръчаме две бири. Ще ги платим и ще излезем да ги пием отвън в градината. Ще говорим само на немски. Двама стари приятели се срещат след дълга раздяла имат много да си казват… което си е самата истина. Една лъжа е най-убедителна, когато съдържа голяма част истина. — Той направи знак на сервитьора. — Две бири, моля.

— Не си се променил много.

— А! — Хартман се изсмя. — Само ако знаеше…

Той извади запалка и пакет цигари, предложи една на Легат, после се наведе и запали първо неговата, после своята. Двамата се облегнаха назад и известно време пушиха мълчаливо. Хартман току поглеждаше към него, като клатеше невярващо глава.

— Няма ли да се чудят къде си? — попита Легат.

— Един — двама без съмнение ще се сетят да ме потърсят. — Той вдигна рамене. — Нищо не може да се направи.

Легат оглеждаше бара. Миризмата на непознат тютюн беше остра и силна, дращеше гърлото му. Чувстваше се ужасно уязвим.