Робърт Харис - Мюнхен

Намираше се на паркинга зад сградата. Дузина черни мерцедеси бяха строени в редица. Шофьорите стояха до тях и пушеха. В далечината смътно се чуваха възторжени скандирания и възгласи „Зиг Хайл!“.

Той бързо се обърна и влезе отново в сградата. От караулното помещение се подаде един есесовец.

— Какво правите тук?

— Побързай, човече! Не чуваш ли, че Фюрерът се връща!

Той се провря покрай него и тръгна нагоре по близкото стълбище. Сърцето му щеше да се пръсне. Беше облян в пот. Премина през приземния етаж, изкачи се още две нива и се озова приблизително на същото място, където се бе намирал при внезапното приключване на първата сесия от конференцията. Наоколо кипеше трескаво оживление. Служителите заемаха позиция, като приглаждаха саката си и поглеждаха напрегнато към дъното на коридора. Хитлер и Мусолини се появиха рамо до рамо; зад тях подтичваха Химлер и Чано. Очевидно обедната почивка не бе допринесла с нищо за настроението на фюрера. Мусолини се спря да поговори с Атолико, но Хитлер продължи да крачи напред, следван от германската делегация.

При вратата на кабинета си той се обърна и погледна назад, към другия край на сградата. Хартман, който беше на не повече от десет крачки от него, видя раздразнението, изписано на лицето му. Започна да се поклаща на пръсти и пети — същото несъзнателно движение, което Хартман бе забелязал във влака. Отвън долетя взрив от още по-силни аплодисменти и малко по-късно на горната стълбищна площадка се появи Чембърлейн, следван от Даладие. Те също се спряха до една от колоните, за да разговарят помежду си. Хитлер остана на място около минута, загледан в двамата демократично избрани лидери. После внезапно се извърна, намери с поглед Рибентроп и му направи знак да отиде и да ги повика. След което се обърна и влезе в кабинета. Хартман усети внезапен прилив на оптимизъм. Професионалните дипломати може би си бяха въобразили, че сделката е сключена, но при Хитлер нищо не беше сигурно, докато той не кажеше тежката си дума. А в момента той имаше вид, сякаш единственото му желание е всички да му се махнат от главата.

Сигурно минаваше пет, когато Легат продиктува последната клауза на стенографката на Даунинг Стрийт.

— „Чехословашкото правителство се задължава в четириседмичен срок от датата на подписване на настоящото споразумение да освободи от своите въоръжени и полицейски сили всички судетски немци, които биха желали да бъдат освободени, като в същото време чехословашкото правителство се задължава да освободи всички лишени от свобода судетски немци, изтърпяващи присъди за политически престъпления.“ Записахте ли всичко?

— Да, сър.

Той затисна слушалката под брадата си и започна да събира страниците от черновата. В далечината се чуха гласове. Вратата бе оставена открехната. В коридора се водеше някакъв спор.

— Englander! — викаше някакъв мъж. — Ich verlange, mit einem Englander zu sprechen!

Легат и секретарките се спогледаха озадачено. Той направи знак на Джоун да поеме слушалката, закри я с ръка и поръча:

— Кажи им да държат линията отворена.

Тя кимна и зае мястото му зад бюрото. Той излезе навън в коридора. В другия му край, откъм задната част на хотела, видя фигура на мъж, размахващ ръце, опитвайки се да се провре между четирима с костюми, които му преграждаха пътя.

— Англичанин! Искам да говоря с англичанин!

Легат отиде при тях.

— Аз съм англичанин. Какво обичате?

Мъжът се провикна:

— Слава богу. Казвам се доктор Хуберт Масарик, началник — кабинет на външния министър на Чехословакия. Тези мъже са от Гестапо и държат мен и моя колега доктор Войтек Мастни, чешкия пълномощен министър в Берлин, пленници в тази стая.

Мъжът беше на около четирийсет, внушителен на вид, със светлосив костюм и кърпичка в горния джоб на сакото. Издълженият му плешив череп беше зачервен. Кръглите му очила с рогови рамки бяха изкривени на една страна в блъсканицата.

— Мога ли да знам кой отговаря тук? — попита Легат.

Единият от гестаповците се обърна. Имаше широко надупчено от сипаница лице, със стиснати устни и войнствен вид.

— А вие кой сте?

— Казвам се Хю Легат. Личен секретар на министър — председателя Чембърлейн.

Гестаповецът моментално смени тона.

— И дума не може да става за пленници, господин Легат. Просто помолихме господата да останат в стаята си до приключване на конференцията заради собствената им безопасност.

— Но ние трябва да сме наблюдатели на конференцията! — възкликна Масарик, като наместваше очилата си. — Призовавам представителите на британското правителство да ни допуснат да вършим работата, за която сме изпратени тук.