Робърт Харис - Мюнхен

— Хю! Какво правиш тук? Не трябваше ли да останеш в хотела?

— Да, сър, но възникна нещо. Чешката делегация е пристигнала в „Регина Паласт“, но не им разрешават да напуснат стаята си.

— Кой не им разрешава?

— Гестапо. И те искат Министър-председателят да се намеси в тяхна защита.

От гърдите на всички се изтръгна колективен стон:

— Гестапо!

— Зверове — промърмори Аштън — Гуоткин.

— Не разбирам защо си мислят, че премиерът би могъл да направи нещо по въпроса — каза Хендерсън.

— И така да е, трудно ще постигнем споразумение без тяхно участие. — Странг смучеше мундщука на незапалената си лула, произвеждайки дрезгав свистящ звук. — Мисля, че би било добре да отидеш и да ги успокоиш. Франк. Ти ги познаваш по-добре от нас.

Аштън — Гуоткин въздъхна и затвори книгата. Легат забеляза, че Дънглас е извил шия и се опитва да надникне навън в коридора; напомняше на някоя от онези вечно учудени птици, по които обичаше да стреля.

Къркпатрик също го забеляза.

— Какво има, Алек? Става ли нещо?

— Да — отвърна Дънглас. Както обикновено, гласът излезе от устата му, без устните му да помръднат. — Вратата на Хитлер е отворена.

Хартман си мислеше, че изминалите шест години почти не са се отразили на Легат. Все едно го бе видял да пресича квадратния вътрешен двор на „Балиол“. Познатото съчетание на младост и зрялост: гъстата черна коса, по момчешки зализана назад от челото, и бледата сериозност на изражението му; лекотата на движенията — навремето се бе състезавал в университетския отбор по бягане, — несръчно прикрита от старомодните дрехи. При вида му той за няколко секунди престана да възприема думите на Вайцзекер, както и не видя Шмит, който се приближаваше забързано към него.

— Господин Вайцзекер, господин Атолико — Шмит кимна на държавния секретар и направи знак с ръка на италианския посланик, — извинете ме, господа Фюрерът би желал да се включите в преговорите.

Седящите на най-близките кресла чуха това. Извърнаха се глави. Вайцзекер кимна, сякаш го бе очаквал.

— Вика ли още някого?

— Само британския и френския посланик.

— Аз ще ги доведа — предложи услугите си Хартман.

Без да изчака официално одобрение, той тръгна към двете делегации. Първо влезе в залата на французите.

— Господин Франсоа — Понсе? — Лицето на мъжа със старомодни, фиксирани с помада мустаци се извърна към него. — Простете, Ваше Превъзходителство, но лидерите биха желали техните посланици да се включат в разговорите.

Още преди Франсоа — Понсе да бе успял да се изправи, Хартман вече бързаше към другата врата.

— Сър Невил, молба от кабинета на Фюрера. Ще бъдете ли така любезен да се присъедините към държавните глави?

— Само сър Невил? — обади се Странг.

— Най-после!

Хендерсън сгъна вестника си и го остави на масичката. После стана и инспектира цветето в петлицата си в близкото огледало.

— Късмет! — каза Къркпатрик.

— Благодаря.

И посланикът излезе, без да бърза, от залата.

— Това означава ли, че имаме пробив?

— Аз съм само вестоносецът, господин Странг. — Хартман се усмихна и леко се поклони. После се огледа. — Удобно ли ви е тук? Имате ли нужда от нещо?

— Всичко е наред, благодаря ви, господин… — Странг не довърши.

— Хартман.

— Господин Хартман, разбира се. Извинете.

Хартман зачака учтиво и Странг сметна за нужно да представи колегите си.

— Това е лорд Дънглас, личният парламентарен секретар на министър — председателя. Сър Уилям Малкин от Външното министерство. Франк Аштън — Гуоткин, също от Външното. Ивоун Къркпатрик от посолството ни в Берлин, предполагам, че вече познавате.

— Да, наистина. Господин Къркпатрик, радвам се да ви видя отново.

Хартман обиколи помещението, като се ръкуваше с всички.

— А това е Хю Легат, един от личните секретари на министър — председателя.

— Господин Легат.

— Господин Хартман.

Хартман задържа ръката на Легат малко по-дълго, отколкото на останалите, и леко я подръпна.

— Е, ако мога с нещо да бъда полезен, кажете.

— Трябва да се връщам в хотела — каза Легат.

— А пък аз май трябва да говоря с горките чехи — обади се уморено Аштън — Гуоткин. — Стига, разбира се, да открия работещ телефон.

Тримата мъже излязоха в коридора и тръгнаха към кабинета на Хитлер. Вратата отново беше затворена. Хартман каза:

— Да се надяваме, че вече има някакъв напредък. — Той се спря. — Е, ще се видим по-късно. А сега, господа, ако ме извините…