Джеймс Туайнинг - Черното слънце

С нежелание върна платното на мястото му и продължи да търси. И тъкмо се беше поуспокоил, когато откри картина на Рафаело. На етикета отзад пишеше, че това е „Портрет на млад мъж“, бивша собственост на музея „Чарториски“ в Краков. И сякаш тези творби не бяха достатъчно голямо съкровище, след десетина минути намери платно на Ван Гог, „Цветя в глинен съд“. Нямаше информация как е станало руско притежание. Споменаваше се само, че през 1944 година нацистите са го конфискували от замък край Дордона.

Кристенко сякаш се понесе във въздуха от щастие, но усмивката му изведнъж помръкна и се превърна в гневно смръщване. Как беше възможно тези шедьоври да не са изложени в музея, за да им се радват всички? Да са изоставени на пагубното въздействие на времето? Беше ужасно несправедливо, дори обидно такива гениални произведения на изкуството да са струпани като безполезен боклук.

Ето защо, като се имаше предвид душевното му състояние, след като търси повече от час, Кристенко едва не подмина картината на Белак. Всъщност вече беше сложил три-четири платна върху нея, когато нещо в подсъзнанието му прещрака и той я извади.

Портретът беше висок тридесет и широк двадесет и три сантиметра и изобразяваше най-обикновено тъжно и официално облечено момиче, застанало до отворен прозорец. Беше с тъмнозелена рокля, а стаята беше сива и мрачна, но небето и полята, които се виждаха през прозореца, бяха ярки и летни. Въпреки че като цяло портретът беше нарисуван добре, в ръцете на момичето имаше някаква непохватност, загатваща за посредственост.

В картината със сигурност липсваше вдъхновеното използване на цветовете на Ван Гог и майсторската перспектива на Рафаело, замахът на четката пък беше тромав и тежък в сравнение с гениалните творби на Рубенс. От друга страна обаче Кристенко трябваше да признае, че почти всички картини биха изглеждали нищожни, ако се съпоставят с творбите на колосите на изобразителното изкуство.

Защо Виктор и нейният английски приятел бяха готови да се разделят с петдесет хиляди долара за такова нескопосно произведение, беше пълна загадка. Кристенко, разбира се, не се оплакваше. Внезапната поява на бял свят на творба на Рубенс или Рафаело би предизвикала сензация и голям шум. Директорът на музея Мишкин или някой друг, който знаеше по-добре какво има в складовете, можеше дори да я познае. Щяха да последват въпроси и проверка на описите.

Никой обаче нямаше да забележи липсата на портрета на Белак.

Той измъкна картината от купчината, отстъпи към стената, угаси осветлението, излезе от стаята и тръгна към пазачите.

— Намерихте ли каквото търсехте, Борис Иванович? — добродушно попита единият и угаси фаса си в подметката на черния си ботуш.

— Да — сдържано отвърна Кристенко. — Може да заключите. Благодаря.

Качи се по стълбите на партера и после предпазливо отиде в отдела за реставрация на втория етаж. Главното ателие беше тъмно и безлюдно, както предполагаше. Под белите чаршафи бяха оставени експонати в различна степен на реставрация. По-ценните неща бяха прибрани в големите трезори в дъното на помещението.

Кристенко извади мобилния телефон от джоба си и набра номера. Отговориха му на третото позвъняване.

— Да?

Беше англичанинът.

— Намерих я.

— Отлично.

В гласа на мъжа прозвуча изненада. Кристенко явно се беше оказал по-бърз, отколкото очакваха.

— А сега какво? — колебливо попита руснакът. — Как ще си получа парите?

— Ще ни дадеш снимките, както се уговорихме. Щом се уверим, че са на картината, ще ни я донесеш и ще направим размяната.

Кристенко млъкна, обмисляше думите му.

— Откъде да знам, че имаш парите?

— Не ни ли вярваш, Борис? — подигравателно попита гласът.

— Толкова, колкото ми вярвате и вие.

— Добре — нетърпеливо каза англичанинът. — Ще донесем парите, когато дойдем да видим снимките, за да се увериш, че ги имаме. Парите са твои веднага щом ни дадеш картината.

— Хубаво. Тогава в девет и половина на Декабристкия площад, до Медния конник.

Кристенко затвори. Беше се изпотил, устата му беше пресъхнала.

Щеше да го направи.

Площадът на декабристите, Санкт Петербург

10-и януари — 21:26

Както винаги около Медния конник, статуя, направена през 1782 година от френския скулптор Етиен Фалконе в чест на Петър Велики, имаше тълпи. Туристи и местни жители се редуваха да снимат изправения на задните си крака кон и ездача му, застинали в ярката светлина на прожекторите на земята. Лъскавите копита се извисяваха застрашително над главите на хората. Сянката на статуята се открояваше на фона на безоблачното небе.