Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Том говореше с Арчи по предавател. Микрофонът беше закачен на яката му, а прозрачната пластмасова слушалка почти не се забелязваше на кожата му. Чувстваше се малко смешно, тъй като разстоянието между двамата беше само няколкостотин метра, но Търнбул бе настоял да използват предавателя, така че Кристенко да не го види в компанията на друг човек и да се изнерви още повече. Том реши, че предложението е разумно.

— Как си? — попита Арчи. — Боли ли още?

— Не — излъга Кърк. Въпреки че болкоуспокояващите хапчета помагаха, рамото му все още пулсираше.

— Е, ще се оправиш. Между другото, къде са останалите?

— Аз съм на северната страна на площада. Търнбул и другите са в южната част. — Том се огледа, видя го и бързо отмести поглед. — Виждам те. А хората на Виктор?

— Чакат, в случай че ни потрябват. Може и да се наложи. Току-що забелязах Кристенко.

— Добре. Превключвам на главната честота. — Том натисна бутона на предавателя в джоба си. — Виктор, Доминик, Кристенко е тук.

— Мина покрай Адмиралтейството — потвърди Арчи. — Ей сега ще завие зад ъгъла.

— Виждаш ли картината? — попита Кърк.

— Не носи нищо. Сигурно я е оставил в музея, както каза.

— Голям конспиратор се оказа тоя Кристенко — обади се Търнбул.

— Може би ще му предложа работа, когато всичко свърши — засмя се Виктор.

— Ще го видите всеки момент — настойчиво каза Арчи.

Сякаш по подадена реплика, Кристенко се появи на ъгъла на Адмиралтейството и предпазливо тръгна през площада. На всеки няколко крачки крадешком поглеждаше през рамо.

— Господи! Не може да изглежда по-виновен дори да се опита нарочно — измърмори Арчи, който вървеше на шест-седем метра зад него.

Кристенко сигурно забеляза Том, защото му махна с ръка и после бързо я спусна до тялото си, осъзнал, че не бива да привлича внимание. Кърк кимна едва забележимо.

Срещнаха се под строгия поглед на Медния конник и се ръкуваха.

— Носиш ли парите? — Кристенко беше нервен, очите му бяха широко отворени и уплашени.

— Първо покажи картината — каза Том.

Руснакът бръкна в джоба си, извади дигиталния фотоапарат и му го даде. Кърк разгледа снимките, вдигна глава и кимна.

— Това е.

— А парите ми?

— Всичките са тук.

И вдигна една оръфана чанта, която Виктор беше изровила отнякъде. Беше достатъчно издръжлива за целта, но и стара, за да не бие на очи. Кристенко дръпна ципа, надникна вътре, после каза колебливо:

— Трябва да ги преброя.

— Точно са.

Напрегнатото пребледняло лице на руснака се отпусна в нещо като усмивка.

— Добре, добре. Тогава да направим размяната.

— Къде е картината?

— В музея. Ще отида да я взема и после пак ще се срещнем…

Неочаквано четирима мъже, които се снимаха пред статуята, закрещяха, хукнаха към тях и извадиха пистолети. Кристенко веднага вдигна ръце. Чантата падна, но съдържанието й не се разпиля.

Мъжете обаче не му обърнаха внимание — минаха покрай него, нахвърлиха се върху Арчи и го повалиха на земята. В същото време от улиците наоколо изскочиха пет милиционерски коли и спряха на площада. Сирените им виеха, лампите им проблясваха в мрака.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Том по предавателя, за да надвика шума. Около Арчи се насъбраха хора и той не виждаше нищо. От колите изскочиха въоръжени милиционери и с викове и псувни разблъскаха тълпата. Кърк преглътна с мъка, после попита: — Това твоите хора ли са, Виктор?

— Не — отвърна тя. И нейният глас беше озадачен.

Том се обърна към Кристенко. Руснакът се беше вцепенил. Изведнъж отчаяно погледна Кърк, грабна фотоапарата от ръката му, обърна се и бързо се отдалечи, без да поглежда назад, изобщо забравил пълната с пари чанта на земята.

10-и януари — 21:34

Развълнуваните тълпи се разпръснаха веднага щом сирените на оттеглящите се милиционерски коли заглъхнаха в нощта. На ъгъла на площада остана само малка група.

— Къде го отведоха? — попита Доминик.

— А не те ли интересува защо го отведоха? — навъсено попита Кърк.

— Може би ще помогна — предложи Търнбул. — Ще използвам връзките си тук и ще разпитам.

— Не, остави на мен — заяви Виктор. — Имам вътрешни хора. Ще разберем какво става. Вие двамата се съсредоточете върху Кристенко.

— Права си — съгласи се Том. — Някой трябва да го проследи и да види къде отива.

— Вече го следят — каза Виктор. — Моят човек ще се обади веднага щом Кристенко стигне там, закъдето е тръгнал.

— Ако върне картината в подземието, ще трябва да започнем всичко отначало, дори по-лошо. Ако искаме да я вземем, трябва да го направим тази нощ, преди той да е променил решението си.