Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Защото снощи току-що се бяхме запознали и ти не спомена за Кехлибарената стая — усмихна се Виктор. — Сега обаче сме партньори. Освен ако нямаш по-добра идея.

Канал Грибоедов, Санкт Петербург

10-и януари — 19:05

„Грешници“ не беше далеч. Четириетажният клуб за хомосексуалисти се намираше на канал Грибоедов. Разследването на Виктор беше показало, че Кристенко има навика да изпива по чашка там на път за дома си.

Барът отваряше в шест и предлагаше мъжки стриптийз през цялата нощ, макар че купонът започваше още в десет, когато голите танцьори се смесваха с тълпата и предлагаха боя и четки, за да могат гостите да рисуват върху телата им. Най-често рисуваните неща бяха телефонни номера.

Кърк и Виктор влязоха и тръгнаха към бара на първия етаж, за да чакат Кристенко. Заведението все още беше тихо. Виктор поръча бутилка водка и две чаши и ги напълни догоре.

— После чукна чашата си в неговата, изпи водката на един дъх и отново си наля.

Том направи същото.

В помещението нямаше никого и двамата седяха мълчаливо и чакаха. Кърк огледа стаята и видя, че всичко — от килима до стените, тавана и мебелите — е черно. Единственият друг цвят разпръскваше неоновата лампа, скрита зад лавиците с алкохол.

— Мислиш ли, че с тебе си приличаме? — Гласът на Виктор внезапно прекъсна мислите му.

Той си спомни колко хладнокръвно бе екзекутирала сервитьора.

— Не.

— Аз не съм толкова убедена.

— Защо?

— И ти си гневен като мен. Виждам го в очите ти.

— Така ли? И защо съм гневен?

Тя сви рамене.

— Ако си като мен… бих казала, че си наранен. Може би от предателство. От човек, на когото си мислел, че може да имаш доверие. И сега си загубил способността да обичаш много неща, другите хора и особено себе си. Огорчен си. Всеки ден е борба. Ненавиждаш се, без да знаеш защо. Живееш затворен в себе си.

— Преди известно време може би беше така. — Том бавно кимна, изненадан от интуицията й. — Но вече не. Не и откакто спрях.

— Невъзможно е да се промениш изведнъж.

— За мен ли говориш, или за себе си?

— Аз знам защо се ненавиждам — продължи тя, сякаш не чу въпроса му. — Станах като Виктор. Превърнах се в онова, което презирах. И ироничното е, че съм в капан. Пленница съм в повече отношения, отколкото когато той беше жив. При първия признак на слабост някой ще ме пречука и ще извадят трупа ми от Нева. И на никого няма да му пука.

Том за пръв път почувства, че зад каменната й фасада се крие различен човек. Замисли се за леопардовата кожа, за червените стени и черния таван в къщата й и се запита дали като примитивно племе ловци на глави тя не мисли, че като е запазила името на Виктор и обзавеждането на дома му, е наследила силата и безпощадността му. Кърк имаше чувството, че това е нещо като втора кожа, която не й приляга много добре.

— Какво друго очакваш? — осмели се да попита той. — Че може да се занимаваш с подобни неща и да живееш нормално?

Виктор само се усмихна криво.

— Изборът, който правим, неизменно има последици. Знам го, защото и аз съм взимал погрешни решения и съм страдал заради това. Винаги обаче можеш да се измъкнеш. По-рано мислех, че е невъзможно, но се оказа, че не е така. Никога не е късно.

— Не е толкова лесно. — Тя поклати глава. — Няма да ми позволят да го направя.

— Не им казвай.

— Спестила съм достатъчно пари, за да ми стигнат за няколко живота. Мога да замина още утре. Но как разбираш, че си избрал подходящия момент?

— Усещаш го.

— Знаеш ли, казвам ти всичко това само защото вчера ми спаси живота — след кратко мълчание рече Виктор. Думите й прозвучаха като извинение, сякаш изпитваше необходимост да оправдае този рядък миг на откровение.

— Спасявах и себе си и приятелите си.

— В колата може би, но на моста? Можеше да ме оставиш да падна. Щеше да се измъкнеш безнаказано. Никой нямаше да разбере.

— Аз щях да знам.

Отново настъпи мълчание.

— Между другото — Катя — каза тя.

— Какво?

— Казвам се Катя. Катя Николаевна.

Тя протегна ръка. Кърк я взе и я целуна официално. Виктор се засмя и я дръпна от устните му.

— Трябва да го правиш по-често — отбеляза той.

— Кое?

— Да се смееш.

След няколко минути влезе Кристенко. Беше слаб и жилав, с очила с дебели стъкла, които увеличаваха големите му зелени очи и им придаваха вид на постоянно учудени. Все още не беше навършил четиридесет, но русата му коса вече беше започнала да оредява и въпреки че се беше опитал да я приглади, тук-там се виждаше голото му теме. Вълненото му яке беше оръфано и старо, ризата му беше найлонова и неизгладена, а обувките му се нуждаеха от лъскане.