Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— И второ, предлагам да го преместим.

— Да го преместим? — ахна Париж. — Шегуваш ли се?

— Настоящото му местонахождение служи добре на целта си, но опасните неща изискват крайни мерки. Предлагам да прекъснем връзката. Да елиминираме всички шансове някой случайно да открие картината и да разбере къде водят уликите в нея. Нека го преместим на друго място, където никой няма да го намери. И никой от нас няма да знае.

— Но това е нелепо — възмути се Париж. — Ние имаме морален кодекс и сме положили клетва да го пазим, но да не го местим. Ако го направим, ще съобщим на целия свят за съществуването му.

— Кодексът е бил за друго време — настоя Виена. — Вече не е уместен. Също както и че ти си единственият, който знае местонахождението му. Трябва да се приспособим, за да оцелеем.

— Това е безумие — продължи да упорства Париж.

— Нима? Или е безумие да не обръщаме внимание какво става? Да се доверим на прищевките на един старец? Трябва ни промяна, преди да е станало късно.

— Само един човек тук непрекъснато ни предупреждаваше за опасността, която ни грози, и това е Виена — подкрепи го Краков. — Той трябва да съхранява тайната и да предприеме необходимите мерки, за да го опази.

— Тайната трябва да се повери само на един човек — заяви Париж. — Това е бреме, което трае дълго, колкото е дълъг един човешки живот. Предшествениците ни са решили, че този човек трябва да съм аз, и няма да се отметна от задължението си.

— Тогава предлагам да гласуваме. — Берлин удари с юмрук по масата. — Да изберем Париж и неспособността му да действа или Виена и действието.

— Това не е демокрация… — започна Париж, но възраженията му бяха заглушени от гласовете в полза на плана на Берлин.

— Поласкан съм, че ме смятате за достоен за доверието ви. — Виена стана. — Но трябва да изберете сами.

В стаята отекна скърцане на столове. Един по един повечето мъже се наредиха зад стола на Швейцария. Колебаеха се само трима. Отчаяно погледнаха Париж, а после седемте мъже от другата страна на масата. Париж бавно кимна, сви рамене и се присъедини към останалите.

— Това е бреме за цял живот — тихо повтори той. — Моето бреме.

— Вече не. — Виена поклати глава. — Единодушното решение на групата е, че е време друг да носи огъня. Сам.

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Париж изведнъж се отвориха широко, когато разбра намеренията му.

Без да каже нищо, Виена кимна на Берлин и той бръкна в джоба си и извади малко тефтерче и бяло хапче. Приближи се до Париж, сложи тефтерчето и хапчето на лакираната дъбова повърхност на масата, добави чаша вода и отстъпи назад.

Париж погледна оставените на масата неща, после човека пред себе си. От очите му бликнаха сълзи.

— Не е правилно.

— Ти служи добре на каузата — тихо каза Виена. — Времето ти тук изтече.

Париж преглътна сълзите, извади писалка, написа нещо в тефтерчето, откъсна листа, прегъна го на две и го даде на Берлин, който се приближи до Виена и му го връчи. Виена разгърна листчето, кимна и го поднесе към свещта пред себе си. Хартията пламна и бързо изгоря.

Единадесет чифта очи се втренчиха в Париж. С треперещи рамене той взе бялото хапче, сложи го на езика си и го преглътна с водата.

След две минути беше мъртъв.

Нощен клуб „Тунелът“, Санкт Петербург

10-и януари — 01:13

Шофьорът Игор беше учител, а нощем се включваше в редиците на предприемчивите местни хора, които търсеха начини да увеличат мизерните си доходи — обикаляше улиците на града нащрек за вдигнатата ръка на някой минувач в късните часове.

Като се оплакваше на развален английски от студа, футболните резултати и корупцията на местните партийни величия, той закара Том, Арчи и Доминик до острова, на който се намираше нощният клуб „Тунелът“ — там трябваше да се срещнат с Виктор.

Отвън сградата беше непретенциозна — бетонен хангар, чиято задна стена се спускаше под остър ъгъл към замръзналата земя. На входа стояха трима яки охранители с черни барети и паравоенни униформи от войната с Афганистан. Дебелата двадесет сантиметра стоманена врата беше подпряна с автомат АК-47 от военния резерв. Аварийна червена лампа осветяваше стръмно бетонно стълбище.

— Това е стар противоядрен бункер — обясни Арчи. — Виктор е собственикът. Не се тревожете. Ще се грижат за нас.

Пазачите провериха имената им в списъка с гостите и им направиха знак да влязат. Пред заведението имаше опашка от нещастни на вид хора, които тропаха с крака и потриваха ръце, за да се стоплят, докато чакаха да ги пуснат.