Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Сърцето на Кърк подскочи.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Не си играй с мен — жестоко се изсмя Ренуик. — Не ти подхожда. Трябва поне да се замислиш. Задай си въпроса.

— За какво да се замисля? — Устата на Том пресъхна, гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Как така, въпреки че бяхме колеги двадесет години и приятели от по-дълго, той не е знаел за мен? И че има съвсем малка вероятност не само да е знаел, но и да ми е помагал. Да е работил за мен.

— Не говори така. Ти не знаеш…

— Нямаш представа какво знам — прекъсна го Ренуик. — Дори да знаеш, няма да повярваш. Така, както знам, че няма да повярваш на това.

Извади джобния си часовник и го вдигна пред лицето на Том. Златният обков заблестя. Кърк го позна веднага. „Патек Филип“ от 1922 година, осемнадесет карата злато, изключително рядък. Сериен номер 409792. Часовникът на баща му.

— Откъде го взе, по дяволите? — прошепна Том. — Нямаш право…

— А ти как мислиш? Той ми го даде. Не разбираш ли, Томас? Ние бяхме съдружници. До самия край.

Летище „Пулково 2“, Санкт Петербург

9-и януари — 18:47

Пол Виджиано мина през въртящите се врати, като шумно тропаше с крака. Бейли пазеше багажа им и учтиво отказваше на предложенията на носачите, които се опитваха да го натоварят на количките си. Над главата му светеше червена неонова реклама за местен нощен клуб — придаваше на терминала още по-грозен вид.

— Господи, тук е по-студено и от задника на полярна мечка.

— Виждаш ли ги?

— Все още не. — Виджиано духна, за да стопли ръцете си. — Казах ти да им се обадиш, преди да тръгнем, и да им съобщиш в колко часа ще пристигнем. Не можеш ли да проведеш като хората дори един телефонен разговор?

— Обадих се, сър. Те закъсняват.

Заради непрестанното заяждане на Виджиано вълнуващият и интересен в началото случай бързо се превръщаше в истинско изпитание за решителността на Бейли. Много други не толкова търпеливи хора не биха издържали и биха посрещнали поредния изблик на Виджиано с добре премерен удар.

Бейли обаче не беше глупак и знаеше, че трябва да внимава. Въпреки недостатъците си Виджиано ръководеше разследването и след това щеше да напише доклад за представянето на Бейли. На този етап от кариерата си той трябваше да е търпелив и да се пази от неприятности. Никой не обича хората, които не умеят да работят в екип.

Бейли обаче беше решил да се подчинява на Виджиано само защото заповедите бяха одобрени от друг.

— Говорихте ли с областния директор Картър, сър?

— Господи, Бейли, за какъв се мислиш? — избухна Виджиано. — За майка ми?

— Не, сър, но сме далеч от Солт Лейк Сити и още по-далеч от местопрестъплението.

— Е, и?

— Не искам да объркаме нещо. Тук нямаме пълномощия.

— Ще объркаш нещо само ако продължаваш да ме вбесяваш с проклетите си притеснения, Бейли — язвително каза Виджиано. — Видя с очите си човека, който излезе от хотела на Лаше. Блонди. Нашият главен заподозрян. Ясно като бял ден. След това разбрахме, че е издирван за убийство и в Австрия. Какво повече искаш? Димящо оръжие и пълен комплект отпечатъци?

— Видях мъж, който прилича на описанието, дадено от Хенеси, и на снимката от камерите за наблюдение на летището в Солт Лейк Сити, но не мога да съм сигурен, че е той — хладно отвърна Бейли.

— Не ми пука какво мислиш. Трябваше да кажеш веднага, щом имаш съмнения. Сега си вътре в играта като мен. Онова, което си видял, беше достатъчно за Картър. Тук сме, защото той ни даде зелена светлина. А сега по-добре ли се чувстваш? — Виджиано се приближи до Бейли. Дъхът му беше горещ и противен. — Виж, това е разликата между теб и мен. Понякога трябва да се доверяваш на инстинкта си. Ще ми благодариш, когато директор Грийн ни връчи медали. — Виджиано погледна към вратата, където спря черен силует. — Трябва да са те. Престани да хленчиш. Да вървим.

Хвана дръжката на големия си черен куфар „Самсонайт“ и го помъкна към изхода. Пластмасовите колелца ритмично затракаха по мраморните плочки. Бейли нарами чантата си и тръгна след него. Лицето му беше замислено и намръщено. Тази работа не му харесваше, но щом Картър я беше одобрил, нямаше какво да направи.

Колата беше голяма и по-чиста от всичко останало около нея. Багажникът се отвори, когато се приближиха. Двамата сложиха вътре багажа си, затвориха капака и се качиха в автомобила.

— Извинявайте, че закъсняхме, момчета. Движението беше адски натоварено. Аз съм Бил Стрейндж, а това е Клиф Кънингам. Добре дошли в Русия. — Мъжът протегна ръка през пролуката между двете предни седалки. Беше възпълен, с лъскаво теме и прошарена руса коса; приличаше на Харди, а колегата му на Лаурел — висок и слаб, с грижливо сресана кестенява коса.