Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Няма проблем. — Виджиано стисна ръката му, без да си направи труда да признае, че отново е обвинил в некомпетентност Бейли. — Специални агенти Виджиано и Бейли. От Бюрото ли сте, или от Агенцията?

Бейли също се наведе и стисна ръката му.

— От Бюрото — усмихна се Стрейндж. — Реших, че ще искате да видите приятелски лица.

— Точно така, по дяволите — потвърди Виджиано. — Е, има ли някаква следа от нашия човек? — И се облегна назад на меката кожена седалка.

Колата се вля в уличното движение и се отправи към центъра на града.

— Това ли е вашият човек? — Стрейндж подаде снимка на Бейли. Той я погледна, кимна и после я предаде на Виджиано. Той нетърпеливо я грабна от пръстите му.

— Да, това е копелето. Кога пристигна?

— Преди час и нещо. Със самолет от Франкфурт, както казахте. Преди малко се регистрира в хотел „Европа“.

— Купонът се премести другаде, но пак танцуват същите хора, Бейли — ликуващо отбеляза Виджиано.

— И другият е тук.

Виджиано учудено поклати глава.

— Кой?

— Другият мъж, за когото казахте да си отваряме очите. Регистрирал се е под името Том Кърк.

— Не съм казвал…

— Проявих самоинициатива, сър — прекъсна го Бейли. — Това е човекът, с когото Блонди излезе от хотела. Реших, че трябва да проверим и него. Изпратих снимка в случай че той се появи в системата.

— За Бога, Бейли — изсумтя Виджиано. — Той е само странично явление. Трябва да се отдалечиш от детайла и да видиш цялата картина, както правя аз, и да наблюдаваш как се разместват фигурите по дъската.

— Мъжът може да се окаже нещо повече от пионка — обади се Стрейндж и съчувствено намигна на Бейли. — Има досие. Бивш крадец, решил да стане порядъчен. Дори е работил с едно от нашите момчета по случай миналата година.

— Искаш да кажеш с едно от нашите момичета — ухили се Кънингам.

— Точно така. Дженифър Браун. Тя не беше ли в твоя екип, Виджиано?

— Известно време.

Виджиано стисна зъби.

— Чух, че се била издигнала — отбеляза Стрейндж.

— Вижте какво, не ми пука за Том Кърк, още по-малко за Дженифър Браун, по дяволите — избухна Виджиано. — Дошъл съм за Блонди, затова да зарежем празните приказки и да отидем да го сгащим това копеле.

Кънингам и Стрейндж се спогледаха и се усмихнаха и Бейли изведнъж се зарадва на тяхната компания.

Хотел „Европа“, Санкт Петербург

9-и януари — 19:22

Том си беше купил „Братя Карамазови“ от магазина за сувенири във фоайето на хотела. Въпреки че го беше чел, оправда избора си с довода, че Достоевски е написал почти всичките си книги в Санкт Петербург.

Оказа се, че напразно е прахосал парите си. Успя да прочете петнадесет пъти първата страница. Не можеше да се съсредоточи, защото мислите му постоянно се връщаха към Кехлибарената стая.

Към Ренуик.

И към думите му.

Хари, разбира се, имаше право. Е, поне донякъде. След като откри кой всъщност е Ренуик, Том наистина се усъмни в приятелството на баща си с него и се запита дали той е подозирал истината. Нито веднъж обаче не се беше замислял за вероятността, заявена от Ренуик — че баща му не само е знаел кой е той, но и е бил замесен в престъпната му дейност и дори му е бил съдружник.

Кърк беше наясно, че не бе познавал баща си толкова добре, колкото би искал и би трябвало. Знаеше само, че баща му беше човек, който би оставил визитната си картичка на предното стъкло на колата ти, ако неволно я е блъснал леко. Но не виждаше в характера му нищо, нито дори намек, загатващ за друго, освен за силно презрение към Касий и всичко, което представляваше той. Двамата бяха пълни противоположности.

Някой почука на вратата.

— Влез.

На прага застана Арчи.

— Здрасти.

— А, пристигна ли? Кърк вдигна глава, усмихна се и стана. Всъщност дори се зарадва, че Арчи прекъсва мислите му. — Имаше ли проблеми?

— Не. Но бих убил човек за едно питие.

— Налей си. — Том посочи минибара под телевизора.

Арчи се приближи и изсипа две малки шишенца уиски в голяма чаша.

— Денят беше дълъг — въздъхна той и се отпусна на стола. — Наздраве. Къде е Доминик? — И огледа стаята, сякаш очакваше тя да изскочи зад завесата.

— Преоблича се. Ще дойде в девет.

Арчи кимна и протегна крака.

— Несъмнено й е приятно да е с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Арчи вероятно разбра, че Кърк не е в настроение да говори по този въпрос и поклати глава.

— Нищо. Е, какво прави днес?

— Обичайното. Разходих се по Невски проспект, отидох да разгледам новата Кехлибарена стая и срещнах Хари Ренуик.