Стив Берри - Третата тайна

— Това е ясно за всички.

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му и продължи:

— Ти ми липсваше. Това беше причината да дойда в Рим. Исках да те видя.

— А какво ще кажеш за Том Кийли?

— Имах връзка с него — кимна тя, поколеба се за момент, после добави: — Но тя не може да се сравнява с онова, което имах с теб. — Пристъпи крачка напред и продължи: — Не се срамувам от времето, което прекарах с него. Положението му е силно примамливо за всеки журналист, в него се крият много възможности. — Очите й се заковаха в неговите по начин, по който само тя умееше. — Но трябва да разбера защо и ти участваш в трибунала. Според Том папските секретари рядко поемат подобни ангажименти.

— Знаех, че ще бъдеш там.

— А зарадва ли се, като ме видя?

Той се забави, за да обмисли отговора си, след което поклати глава.

— Мисля, че ти не се зарадва особено, като да ме видя.

— Опитвах се да отгатна реакцията ти, нищо повече.

— Доколкото си спомням, реакция от твоя страна изобщо липсваше.

Тя се отдръпна и пристъпи към прозореца.

— Между нас имаше нещо много специално, Колин. Няма смисъл да го отричаме.

— Но няма смисъл и да го възкресяваме.

— Това е последното, което бих желала. И двамата остаряхме, дано да сме и поумнели. Не можем ли да бъдем просто приятели?

Беше пристигнал в Румъния по поръчение на папата, а сега изведнъж се оказа въвлечен в разговор с жената, която някога беше обичал. Нима Бог му изпращаше ново изпитание? Не можеше да отрече, че присъствието й му се отразява по неповторим начин. Някога действително бяха споделяли всичко. Тя беше трогателна в усилията си да разкрие тайните на детството му, търсеше информация за истинската му майка, искаше да разбере защо биологическият му баща се е отказал от него. А благодарение на нея той успя да прогони голяма част от кошмарите си. За съжаление на тяхното място се бяха появили нови. Може би е дошло времето да сключи мир със съвестта си. Какво лошо има в това?

— Бих се радвал — кратко отговори той.

Тя беше облечена с черен панталон, който плътно прилепваше към стройните й бедра. Широкият черен колан, напомнящ за революционните; й възгледи, мътно проблясваше под раираното сако. Но очите й бяха изгубили замечтаното изражение и гледаха на света със спокойна увереност. Прекалено спокойна. Някъде дълбоко в тях обаче все още се долавяха емоционалните искрици, които той толкова беше харесвал. Те му липсваха и до днес. Странна тръпка прониза тялото му. В душата му нахлуха спомените от онова далечно лято, когато се беше оттеглил в Алпите за размисъл и когато, също като днес, тя се беше появила на прага, предизвиквайки дълбок смут в душата му.

— Каква работа имаш в Златна? — изтръгна го от спомените тя. — Чух, че управляваното от някакъв стар свещеник сиропиталище било наистина ужасно място.

— Ходила си там?

— Проследих те — кимна Катерина.

Той направи усилие, за да преглътне поредната тревожна новина.

— Исках да поговоря с този свещеник.

— Ще ми кажеш ли защо?

Във въпроса й имаше искрен интерес, а и той изпитваше желание да говори на тази тема. Може би точно Катерина беше в състояние да му помогне. Но трябваше да има предвид някои неща.

— Неофициално? — погледна я в очите той.

— Разбира се, Колин. Напълно неофициално. Усмивката й му донесе облекчение.

20:00 ч.

Мичънър заведе Катерина в кафе „Кром“. Разговорът в хотелската стая бе продължил повече от два часа. Той й предложи съкратена версия на това, което се беше случило с Климент XV през последните няколко месеца, а също така и причината за сегашното си посещение в Румъния. Пропусна единствено факта, че беше прочел писмото на папата до отец Тибор. Тя беше единственият човек, с когото си позволи да сподели всичките си грижи и притеснения. Дори с кардинал Нгови трябваше да внимава просто защото настроенията и съюзите във Ватикана се сменяха с лекотата на морския прилив. Днешният приятел лесно се превръщаше в утрешен враг. Докато Катерина нямаше съюзници вътре в църквата, а представите й за третата тайна на Фатима бяха съвсем бегли. Тя му разказа за статията си в едно датско списание през 2000 г., написана непосредствено след като Йоан Павел II публикува текста. Била насочена главно срещу група отцепници от светата църква, които поддържали апокалиптичното становище, че метафоричното послание на Мадоната било ясна индикация за приближаващ се апокалипсис. Тя и до днес беше убедена, че подобно мнение е лудост, а в статията изразила същото становище, при това в доста остра форма. Но след реакцията на Климент в тъмната стаичка Мичънър вече не беше сигурен дали става въпрос за лудост или нещо друго. Надяваше се, че отец Тибор ще прогони тази несигурност.