Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Но хората, които го бяха довели тук, нямаше да чакат до полунощ източно стандартно време, за да потвърдят успеха или провала на вируса. Особено ако четяха новините.

Извади оръжието, пъхнато в чорапа му, все още заредено с един патрон.

Намери вратата, която водеше към двора и планината. Натисна дръжката й, но тя се оказа заключена. Опита да отвори прозореца, но и той беше здраво залостен. Огледа оскъдно обзаведената стая и откри малка стъклена масичка. Запрати я срещу прозореца. С оръжието си отстрани острите парчета стъкло, останали от прозореца.

Чу как входната врата се отвори със замах. Скочи с главата напред през прозореца, стиснал оръжието като спасително въже. Хукна към някакви дървета, шубрак, който щеше да му осигури прикритие в сумрака преди залез.

Викаха след него, но той не спря. Кракът му се удари в нещо — дънер — и той се стовари по очи, от падането му излезе въздухът, пред очите му се появиха звезди, оръжието изскочи от ръката му.

Изстена от болка, когато куршум проряза подметката на обувката му. Извъртя се на дясната си страна, друг куршум разпръсна листата близо до мишницата му. Опипом търсеше пистолета си, но не го откриваше.

Гласовете приближаваха, крещяха към него на език, който не разбираше, предупреждаваха го.

Не можеше да открие оръжието с единствения патрон, който щеше да сложи край. Вече знаеше, че има смелост да го направи. Нямаше да го заловят.

Но не можеше да стигне, да намери оръжието.

Пое дъх и взе решение.

Изправи се, обърна се с лице към тях, събрал празни ръце, все едно се прицелва към двамата мъже.

Те изпразниха пушките си в гърдите му.

В приземието отворих вратата и застанах на прага на стаята, в която чакаше вицепрезидентът. Кати Бранд ме видя и се изправи.

— Господин президент — каза тя колебливо.

Около очите й имаше кръгове. Изглеждаше уморена и притеснена. Взе дистанционното и заглуши телевизора с плосък екран на стената.

— Гледах…

Да, новините. Гледала ги беше не като втория по ранг човек в страната, а като обикновен гражданин. Изглеждаше унижена от този факт.

— Поздравления — каза ми тя.

Не отговорих, само кимнах.

— Не съм аз, сър.

Отново погледнах към телевизора, постоянно обновяваха новините за вируса „Сулиман“ и паролата, която бяхме открили.

— Знам — казах.

Тя въздъхна от облекчение.

— Все още ли искаш да подадеш оставка? — попитах.

Тя сведе глава.

— Ако искате оставката ми, господин президент, ще ви я връча, когато пожелаете.

— Ти това ли искаш? Да подадеш оставка?

— Не, сър, не искам това. — Погледна ме. — Но ако ми нямате доверие…

— Какво би направила, ако ролите бяха разменени? — попитах.

— Бих приела оставката.

Не това очаквах. Скръстих ръце, облегнах се на вратата.

— Отказах, господин президент. Мисля, че вече сте наясно, щом сте ме подслушвали в лимузината.

Не я подслушвахме там. ФБР нямаше как да го направи, без да обяви намеренията си на нейната охрана от Тайните служби. Но тя не го знаеше.

— Но искам да го чуя от теб — настоях.

— Казах на Лестър, че няма да събера дванайсетте гласа от нашата страна, които са му нужни за Сената. И казах, че това е граница, която не мога да пресека. Аз… аз научих нещо за себе си, да си призная.

— Ами страхотно, Кати. Само че това не ни е епизод от токшоу за лични проблеми. Ти прояви нелоялност още с приемането на срещата.

— Съгласна съм, съгласна съм. — Събра ръце, след това ме погледна. — На детектора не ми поставиха въпрос за Лестър.

— Защото политиката беше без значение. Тогава. Сега, след като кризата вече отмина, за мен е много важно дали мога да имам доверие на своя вицепрезидент.

Нямаше какво да каже. Разпери ръце.

— Приемате ли оставката ми?

— Ще останеш ли, докато ти намеря заместник?

— Да, сър, разбира се. — Раменете й увиснаха.

— И кого трябва да избера за поста? — попитах.

Тя пое дълбоко дъх.

— Веднага се сещам за няколко имена. Но има и един човек, който стои над другите. Болно ми е да го кажа всъщност. Много ми е болно. Но ако бях на ваше място, господин президент, ако аз трябваше да избера някого… Бих избрала Каролин Брок.

Поклатих глава. Поне не само аз съм бил заблуден.

— Кати, оставката ти е отхвърлена. Залавяй се за работа.

Бах се поклащаше, докато слушаше „Матеус Пасион“. Не звучеше музика, нито разполагаше със слушалки — конфискуваха ги, — имаше само спомените за хора, за солото на сопраното, което тя обичаше да си тананика. Представяше си как е в църквата през осемнайсети век и слуша за първи път произведението.