Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Спря, когато чу вратата на килията й да се отваря.

Мъжът, който влезе, беше млад, с пясъчноруса коса, облечен неофициално, със закопчана риза и джинси. Донесе със себе си и стол, постави го близо до леглото й, седна.

Бах се надигна, опря гръб в стената и спусна крака. Ръцете й бяха в белезници.

— Казвам се Ранди — представи се мъжът. — Аз съм онзи, който ще задава въпросите любезно. Има други, които няма да го направят.

— За… запозната съм с тактиката — отговори тя.

— Вие сте… Катарина.

Не беше сигурна как са разкрили самоличността й — вероятно по ДНК. Може би с програма за разпознаване на лица, макар да се съмняваше.

— Това е името ви, нали? Катарина Доротея Нинкович. Катарина Доротея — така се е казвала първата дъщеря на Йохан Себастиан, нали?

Не отговори. Взе картонената чаша и изпи остатъка от водата, която й бяха дали.

— Ще ви задам въпрос, Катарина. Според вас дали ще допуснем да ви се размине, защото сте бременна?

Тя се размърда на леглото от твърда стомана.

— Опитали сте се да убиете президент — каза той.

Присви очи.

— Ако исках да убия президента, той щеше да е мъртъв — заяви тя.

Ранди държеше повечето карти и това му харесваше. Закима, почти развеселен.

— Властите на много други страни биха искали да си поговорят с вас — рече той. — Някои от тях нямат толкова напредничави възгледи за човешките права като нас. Може би ще ви предадем на някоя от тях. Те могат да ви върнат по-късно — ако е останало нещо за връщане. Как ви се струва идеята, Бах? Искате ли да рискувате с угандците? Или с никарагуанците? Йорданците горят от нетърпение да си побъбрите. Май са убедени, че миналата година сте простреляли между очите началника на сигурността им.

Изчака го да приключи. После продължи да чака.

— Ще ви кажа каквото искате. Имам само една молба.

— Мислите ли, че сте в състояние да молите за каквото и да било?

— Както и да ви е името…

— Ранди…

— … трябва да ме попитате какво искам.

Той отново седна на стола си.

— Добре, Катарина. Какво искате?

— Наясно съм, че ще остана в затвора до края на живота си. Не храня никакви… илюзии в това отношение.

— Добро начало.

— Искам бебето ми да се роди здраво. Искам тя да се роди в Америка и да бъде осиновена от моя брат.

— Вашия брат — каза Ранди.

Показа се иззад съседната къща, докато тя стоеше до руините на дома им и галеше пребитата си, насечена, мъртва майка, която бяха вързали за дървото.

— Истина ли е? — попита той, щом се приближи. Лицето му беше мокро от сълзи, тялото му трепереше. Погледна я, погледна към пушката, която тя държеше, към пистолета, втъкнат в панталоните й. — Истина е, нали? Ти си ги убила. Ти си убила онези войници!

— Убих войниците, които убиха татко.

— А те убиха мама! — изкрещя той. — Как можа?

— Не… съжалявам… аз… — Тръгна към него, към своя батко, но той се отдръпна, все едно го отблъскваше.

— Не — каза. — Не се приближавай. Никога. Никога!

Обърна се и побягна. Беше по-бърз. Тича след него, умолява го да се върне, вика го по име, но той изчезна.

Повече не го видя.

Дълго време си мислеше, че не е оцелял. След това научи, че сиропиталището е успяло да го изведе от Сараево. За момчетата беше по-лесно, отколкото за момичетата.

Много пъти й се искаше да отиде да го види. Да говори с него. Да го прегърне. Примири се с това да слуша за него.

— Вилхелм Фридеман Херцог — рече Ранди. — Цигулар, който живее във Виена. Приел е името на австрийското семейство, което го е осиновило, но е запазил първото и второто си име. Кръстен е на първия син на Йохан Себастиан. Виждам модела.

Тя беше впила поглед в него, не бързаше да отговаря.

— Добре, искате вашият брат Вилхелм да осинови детето.

— И искам да прехвърлите всичките ми средства на негово име. Искам и адвокат, който да изготви и одобри всички необходими документи.

— Аха. Мислите ли, че вашият брат ще приеме детето ви?

Усети как очите й се навлажниха от въпроса, който и сама си беше задавала много пъти. Това щеше да е удар за Вил, нямаше съмнение. Но той беше добър човек. Нейното дете щеше да носи неговата кръв и Вил нямаше да обвинява малката си племенница за греховете на майка й. А петнайсетте милиона долара щяха да осигурят на Делила и новото й семейство финансово обезпечение.

Най-важното беше, че Делила никога нямаше да бъде сама.

Ранди поклати глава.

— Виждате ли, проблемът е, че ми говорите, сякаш имате коз…