Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Как? Вирусът беше непробиваем. Сигурни бяха в него. Оги… Оги в крайна сметка беше само хакер. Не можеше да дезактивира вируса. Нина, реши той. Нина беше направила нещо, за да го саботира…

Чу се отривисто почукване по вратата, след което се отвори. Един от войниците влезе, носеше кошница с храна — франзела, сирене, голяма бутилка вино.

— Колко време ще съм тук? — попита Сули.

Мъжът го погледна.

— Казаха ми: още четири часа.

Още четири часа. Това означаваше горе-долу до полунощ по източното стандартно време — момента, в който вирусът трябваше да се задейства, ако американците не бяха предизвикали активирането.

Чакаха вируса да свърши работата си, преди да го откарат до неговата крайна цел. Отново погледна телефона си.

Вирусът е дезактивиран.

— Има ли… проблем? — попита войникът.

— Не, не — отвърна той. — Няма никакъв проблем.

Слязох по стъпалата от президентския хеликоптер, поздравих пехотинците. Поздравът ми продължи по-дълго от обикновено. Бог да благослови морските пехотинци.

Каролин стоеше там, очакваше ме.

— Поздравления, господин президент.

— Поздравление и за теб, Кари. Имаме много да обсъждаме, но ми трябва минута.

— Разбира се, сър.

Затичах се, почти спринтирах, докато стигна до мястото.

— Татко, божичко…

В стаята си Лили скочи от леглото, книгата в скута й падна на пода. Прегърнах я още преди да успее да завърши изречението си.

— Добре си — прошепна тя на рамото ми, докато я галех по косата. — Така се тревожех, татко. Сигурна бях, че ще се случи нещо лошо. Мислех, че ще изгубя и теб…

Тялото й трепереше, докато я прегръщах.

— Тук съм, добре съм — повтарях, вдъхвах неповторимото й ухание, попивах топлината й. Тук бях и отдавна не бях се чувствал толкова добре. Така изпълнен с благодарност, с любов.

Всичко друго остана на заден план. Чакаше ни много работа, но точно в този момент всичко друго беше без значение, сливаше се в мъгла и само моето красиво, талантливо, мило момиче беше важно.

— Все още ми липсва — прошепна. — Липсва ми повече от всякога.

И на мен също. Толкова много ми липсваше, че ми идеше да заплача. Исках в този миг да е тук, до мен, да се радва, да ме прегръща, да се пошегува и да ме сложи на място, преди да съм се главозамаял.

— Тя винаги е с нас — казах. — Днес беше с мен.

Отдръпнах се, отдалечих я от мен, изтрих сълзите от лицето й. Лицето, което ме гледаше, приличаше на лицето на Рейчъл повече от всякога.

— Сега трябва да бъда президент — казах.

Седях изпълнен с облекчение, но и уморен на дивана в Овалния кабинет. Все още не ми се вярваше, че всичко беше приключило. Разбира се, не беше напълно приключило. В известен смисъл, най-трудното предстоеше.

До мен седеше Дани, който ми беше донесъл чаша бърбън — питието, което ми дължеше, защото не носеше рейнджърската монета. Не говореше много, знаеше, че имам нужда да изпусна парата. Беше тук просто за да е с мен.

Вицепрезидентът все още беше в оперативния център, под стража. Не знаеше причината. Никой не й я беше казал. Вероятно вече беше вир-вода от притеснение.

Това беше добре. Нека се поизпоти.

Сам Хейбър постоянно ме държеше в течение. Поговорката „Липсата на новини е добра новина“ никога не е била по-вярна. Вирусът беше дезактивиран. Никакви изненади, никакво драматично, неочаквано повторно задействане. Но имахме хора, които го наблюдаваха, стояха над компютрите като закрилящи родители.

В новините говореха само за вируса „Сулиман“. Всички канали излъчваха с лента горе на екрана, която гласеше: ПАРОЛА: СУХУМИ.

— Имам да довърша някои неща — казах на Дани. — Трябва да те изритам.

— Разбира се, няма проблем. — Той се надигна от дивана. — Между другото, мисля да си припиша всички заслуги. Онази реч за надъхване, която ти дръпнах, тя свърши работата.

— Никой не спори.

— Ще го запомня така.

— Така го запомни, Даниъл. Точно така.

Усмихвах се, докато Дани излизаше. След това натиснах бутона на телефона си и казах на моята секретарка Джоан, че ще се срещна с Каролин.

Каролин надзърна. Изглеждаше на ръба на силите си, но така изглеждахме всички. Никой не беше спал миналата нощ, а напрежението от последните двайсет и четири часа… Като се имаше предвид всичко това, Каролин изглеждаше по-добре от повечето от нас.

— Директор Грийнфийлд е отвън — каза тя.

— Знам. Аз я повиках. Но исках първо да говоря с теб.