Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Кейси приклекна, уловила се за косите.

— Задействал се е — каза. — Бог да ни е на помощ.

За миг останах като вцепенен, не можех да повярвам. Дълбоко в себе си не бях спирал да вярвам, че няма да се стигне дотук, че ще измислим решение.

„Бог да ни е на помощ“ бяха точните думи.

Настъпили бяха Тъмните векове.

Частният самолет се приземи на тясна писта извън Загреб. Сулиман Синдурук се протегна, стана и слезе по стъпалата.

Посрещнаха го двама мъже с преметнати на рамо пушки. Високи, мрачни мъже, на чиито лица се четеше уважение и признателност към Сули. Последва ги до джипа. Те се качиха отпред, а той отзад. Скоро се озоваха на двулентов път, който минаваше покрай връх Медведница, толкова величествен в своята…

Подскочи от звука на телефона си. Очакваше този сигнал. Като от избухваща бомба. Мелодията, която беше запазил специално за случая.

Беше подранил с няколко часа. Американците сигурно са се опитали да го изтрият.

Отвори съобщението и прочете сладостните думи: „Вирусът е активиран“.

Затвори очи и остави топлината на удовлетворението да го завладее напълно. Няма нищо по-сексапилно от хубавото, разрушително пренаписване, силата, която можеше да разгърне от клавиатура на хиляди километри от случващото се.

Докато джипът пътуваше и вятърът духаше в тила му, той се наслади на надигналата се у него вълна. Той го беше направил.

Той беше човекът, променил хода на историята.

Той беше човекът, принудил единствената световна суперсила да рухне на колене.

Той беше човекът, който скоро щеше да е достатъчно богат, за да се наслаждава на живота.

— Не може да бъде!

— Не, боже, не…

Около мен цареше паника, носеха се проклятия и вопли. Тялото ми трепереше, все още не можеше да повярва, очакваше да се пробуди от кошмара. Тръгнах към компютъра в съвещателната зала, подсигурен с отделна линия, до която „Тъмните векове“ не можеха да достигнат.

Преминали бяхме към фазата на намаляване на щетите от заплахата. Трябваше да се свържа с Каролин.

Най-напред щях да уведомя водачите на партиите в Конгреса — да накарам Камарата и Сената възможно най-скоро да приемат законите за въвеждане на военно положение на територията на цялата страна, за премахване на неприкосновеността на личността, за широки правомощия на изпълнителната власт, която да наложи контрол на цените и дажби.

Второ: да пристъпя към прилагането на указите…

— Чакайте, ама какво? — извика Девин. — Чакайте, чакайте, чакайте! Кейси, погледни тук.

Кейси се втурна към него. Аз също.

Девин работеше по компютъра, с някакъв метод за ускорено превъртане прескачаше от едни файлове на други.

— Не… разбирам… не…

— Какво прави? — извиках. — Кажи!

— Вирусът… — Девин пишеше на компютъра, появяваха се и изчезваха различни екрани. — Започна да пренаписва няколко файла, сякаш се опитва да ни покаже, че може… но сега спря.

— Как спря? Вирусът е спрял ?

Кейси се наведе до мен, вперила поглед в екрана.

— Това какво е? — изуми се тя.

Бах стоеше до прозореца на пералното помещение, докато течеше престрелката на езерото.

— Екип „Едно“, статус — зачака тя новини от чеха Лойжик, водача на отряда.

— Движим се… какво е… какво…

— Екип „Едно“, статус! — изсъска тя, опитваше се да не повишава глас.

— Helikoptéra ! — извика на родния си език Лойжик. — Odkud pochàzi helicoptéra?

Хеликоптер ли?

— Екип „Едно“…

Чу експлозията два пъти, веднъж от север, втори път в слушалките си чрез предавателя на Лойжик. Погледна на север — пламъци обагряха небето.

Боен хеликоптер? Нещо в нея се скъса.

Опита се да отвори прозореца в пералното помещение. Заключен.

— Йеби га — изсъска тя, усети как у нея се надига паника.

Хвана оръжието под мишницата си за заглушителя, наведе се към прозореца…

— Ularning vertolyotlari bor ! — Хамид, водачът на екип „Две“, извика в слушалката й. Тя не знаеше узбекски, но имаше чувството…

— Имат хеликоптер! Имат…

Експлозията този път беше още по-оглушителна, масивен взрив откъм езерото, чийто звук връхлетя тъпанчето й през слушалката, и тя залитна.

За нея страхът, който чувстваше да се надига, беше необичаен; температурата й се повишаваше, усещаше стомаха си разстроен. След Сараево не се беше страхувала от нищо и никого. Не знаеше, че все още може да се страхува.

Стовари дръжката на оръжието върху прозореца, разби стъклото. Промуши ръка и вдигна резето, почака да разбере дали са чули чупенето на стъклото, проявявайки обичайната си предпазливост. Пет секунди. Десет секунди. Никакъв шум.