Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Никакъв късмет. Погледнах таймера:

26:35

— Къде, по дяволите, е моят телефон? — отново попитах. — Някой да е… И си спомних. Оставих телефона си в щаба. Когато Девин се канеше да активира вируса. В този момент съобщиха на Алекс за нападението отвън и той веднага ни доведе в съвещателната зала, тогава го бях забравил.

— Веднага се връщам — казах.

Алекс продължаваше да говори по радиостанцията и да наблюдава Случващото се навън, видя ме да излизам и се втурна да препречи пътя ми към вратата.

— Недейте, сър! В изолация сме. Още няма сигнал, че всичко е чисто.

— Телефонът ми, Алекс Трябва ми…

— Не, сър, господин президент.

Сграбчих го за ризата за негова изненада.

— Заповядвам ти, агент. Телефонът е по-важен от моя живот.

— Тогава аз ще го донеса — заяви той.

Посегна към джоба си.

— Тръгвай, Алекс! Върви!

— Момент, сър. — Той извади нещо от джоба си.

— Продължавайте да опитвате! — Викнах към екипа си. — Пробвайте с името на Оги! Оги Косленко!

Бах седеше върху пералнята със сушилня. Оттласна се и безшумно скочи на пода в тъмното помещение. Надзърна през вратата. Както й бяха казали, сутеренът не беше лабиринт от стаи, а един дълъг коридор с няколко помещения от всяка страна и стълбище в средата, вляво от нея.

От отворения прозорец зад гърба си чу шумове, идващи отвън: кацане на летателен съд, суматоха от извикани на висок глас команди, забързани стъпки по земята, разпръсване на хора.

Хеликоптерът. Пристигаха морските пехотинци, вероятно и Специалните части.

Бързи, тежки стъпки. Отново тичаха. Тичаха към отворения прозорец…

Приклекна, вдигна оръжието си.

Мъжете се приближиха и спряха. Един от тях застана точно до прозореца.

Какво правеха…

После чу гласа:

— Западен отряд, заемете позиция!

Западен отряд.

Това беше западната част на хижата. Западният отряд. Вероятно имаше северен, южен и източен.

Бяха обкръжили мястото от всички страни.

В този момент тя си спомни за майка си Делила и какво беше изтърпяла по време на посещенията на войниците, какво беше правила за децата си всяка нощ, как оставяше сина и дъщеря си в стая, отдалечена от спалнята, в гардероб, слагаше им слушалки, за да слушат Пасакалия [20] Пасакалия е музикално произведение, възникнало в Испания в началото на XVII век. Йохан Себастиан Бах е композирал Пасакалия и фуга в до минор. — Бел. прев. или Концерт за две цигулки, а не шумовете, долитащи от спалнята. „Слушайте само музиката“, нареждаше тя на Бах и на брат й.

Бах се стегна и излезе, застана на прага на първата стая вляво. Наричаха я „щаба“.

Надзърна. На огромен бял екран бяха изписани думите:

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:…..26:54

В прозорец се четеше име: Нина Шинкуба

После изчезна. Появи се друго: нина шинкуба

Думите продължиха да се появяват, после да изчезват:

НИНА ШИНКУБА

НИНАШИНКУБА

нинашинкуба

Числата отстрани на прозореца бяха някакъв таймер.

26:42

26:39

26:35

Влетя в стаята с вдигнато оръжие. Огледа помещението, но не видя нищо. Бързо провери зад шкафа с папки, зад купчината кутии. Никой не се криеше.

Стаята беше празна. Той трябваше да е тук, а нямаше никой.

Отново погледна към белия екран, където бяха изписани нови думи:

Оги Косленко

ОгиКОсленко

огикосленко

Аугустус Косленко

Знаеше това име, естествено, но не знаеше защо се появи изписано на екрана.

Подскочи от бръмченето, от вибрирането на телефона на дървената маса. На дисплея пишеше: Лиз ФБР.

После погледна нагоре.

И за пръв път забеляза охранителната камера, която гледаше право към нея от ъгъла, премигващата червена светлина не оставяше никакво съмнение, че работи и я наблюдават.

Мина вдясно. Камерата проследи движението й.

През тялото й премина тръпка.

Чу шум от пералното помещение, някой риташе по прозореца, опитваше се да влезе.

След това над нея прозвучаха забързани стъпки, хората бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Изтичаха до вратата, която водеше към сутерена. Тя се отвори със замах.

Още стъпки, отекващи по стълбището, докато мъжете тичаха надолу.

Бах влезе в щаба, заключи вратата и заотстъпва, докато не се удари в отсрещната стена.

Разви заглушителя на оръжието си.

Дишаше дълбоко, опитваше се да овладее пулсирането в гърлото си. Горещи сълзи вече замъгляваха зрението й.