Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Леко докосна корема си.

— Ти си моят прекрасен дар, драга — прошепна на родния си език с треперещ глас — Винаги ще бъда с теб.

Откачи телефона от кръста си и извади слушалките, чийто кабел минаваше под дрехите й до ушите.

— Ето, драга — каза тя на детето в себе си. — Слушай това, мой прелестен ангел.

Избра кантатата „Selig ist der Mann“. Нежната музика от струнните инструменти, водени от цигулката на Вилхелм Фридеман Херцог, изящното въведение, страстните вопли на сопраното.

Ich ende behände

Mein irdisches Leben,

Mit Freuden zu scheiden

Verlang ich itzt eben .

„На земния си живот слагам край, с радост да си тръгна копнея.“

Спусна се по стената на пода. Постави телефона на корема си и усили звука.

— Слушай само музиката, драга — каза тя.

Двамата с Алекс гледахме кадрите от щаба на неговия портативен монитор: убийцата се спусна на пода, затворила очи, а покритото й с камуфлажна боя лице изглеждаше спокойно.

Постави пистолета под брадичката си. Сложи телефона на корема си.

— Знае, че е в безизходица — казах.

— Проверихме навсякъде, сама е — увери ме Алекс. — Останалите помещения в сутерена и в хижата са чисти. Само тя е. Отрядът е пред вратата й, готови са да влязат. Време е да тръгваме, господин президент.

— Не можем, Алекс, трябва да…

— Може да носи експлозиви, сър.

— Облечена е в плътно прилепнал по тялото костюм.

— Може да са отдолу. Може телефонът да е детонатор. Държи го ниско на корема си. Защо ще го прави?

Отново погледнах към екрана. Махна слушалките си, преди да постави телефона на корема си.

Спомних си как пеех на Лили, когато тя беше още в корема на Рейчъл. — Трябва да тръгваме веднага, сър. — Алекс ме хвана за ръката. Готов беше да ме влачи, ако не тръгна доброволно.

Девин, Кейси и Оги продължаваха с опитите да намерят паролата.

— Колко време остава, Девин?

— Двайсет и две минути.

— Можеш ли да вземеш лаптопа на хеликоптера? Ще работи ли там?

— Да, разбира се.

— Тогава да тръгваме. Всички.

Отрядът морски пехотинци стоеше пред вратата, когато Алекс я отвори. Съпроводиха ни нагоре по стълбището, преведоха ни през къщата, през верандата, надолу по стъпалата, чак до площадката, където ни чакаше хеликоптерът. Алекс ме покриваше, докато вървяхме. Девин гушкаше като бебе лаптопа си.

— Трябва ми моят телефон — казах на Алекс, докато влизахме припряно в хеликоптера. — Нека се издигнем на безопасна височина, но да останем близо. Някой трябва да ми донесе телефона.

Качихме се в президентския хеликоптер, познатата обстановка в него ме поуспокои. Девин се отпусна на седалката с кремава кожена тапицерия и отново започна да пише по клавиатурата.

— Остават ни само двайсет минути — обяви той, докато машината се издигаше и се наклони към дърветата, над горящите останки от моторницата, която „Вайпър“ беше отстранил.

Гледах над рамото на Алекс към монитора в ръката му. Извиках към Девин:

— Опитай със „Синове на джихада“, различни варианти. Може би „джихад“.

— Да, сър.

На монитора убийцата стоеше неподвижно. Оръжието беше под брадичката й, телефонът — притиснат до корема. До утробата й.

Алекс вдигна радиостанцията.

— Пехотинци, президентът е в безопасност. Влезте в стаята.

Взех радиостанцията от Алекс.

— Говори президент Дънкан — казах. — Искам я жива, ако е възможно.

Бах седеше със затворени очи и тананикаше музиката, на света бяха останали само нейното неродено още дете Делила и игривите струни, сърцераздирателните гласове на хора.

Шумът от вратата, която се отвори с трясък, не съществуваше. Войниците, които й наредиха да хвърли оръжието си и да се предаде, не съществуваха.

Нейният зиг зауер все още беше опрян в брадичката й, гледаше как мъжете се разпръсват, насочили оръжия към нея. Сигурно имаха заповед да я заловят жива. В противен случай вече щеше да е мъртва.

Не можеха да я наранят сега. Тя беше в мир със себе си.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб, драга — прошепна.

Хвърли оръжието пред себе си и пристъпи напред с вдигнати ръце. Легна по лице на килима.

Пехотинците веднага я вдигнаха, сякаш изобщо не тежеше, и я извлякоха от стаята.

— Свалете ни долу! — казах на Алекс. — Трябва ми телефонът!

— Още е рано. — Алекс вдигна радиостанцията си. — Докладвайте, когато я проверите!

Когато се потвърди, че не носи експлозиви, имаше предвид той, или когато я отдалечаха достатъчно, за да не представлява заплаха за мен.