Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

Нина (9:05): Разбирам. Можеш.

Ето как, значи, Нина е научила за „Тъмните векове“. А ден след размяната на тези съобщения — само преди пет дни, този понеделник — Нина е намерила Лили в Париж, в Сорбоната, и й е прошепнала „Тъмните векове“ на ухото. Лили ми се обади и през последните четири дни аз се опитвам да разбера кой е вътрешният човек.

И още не съм успял. Превъртях надолу към следващата страница…

— Господин президент! — чу се гласът на Кейси. — Готови сме!

Изхвърчах от съвещателната стая, Алекс ме следваше плътно, заварих Кейси, Девин и Оги в щаба.

— Готови сте да активирате вируса, така ли? — попитах.

Оставих телефона на едно от бюрата и застанах зад Девин. Кейси се обърна към мен:

— Господин президент, преди да опитаме: наясно сте, че не знаем дали вирусите на отделните устройства общуват помежду си. Възможно е всеки вирус във всяко устройство в страната да е настроен така, че да се задейства отделно от останалите. Но е възможно и вирусът в един компютър да даде сигнал на другите, да изпрати команда за изпълнение, която да ги задейства едновременно във всички заразени устройства.

— Наясно съм, обясни ми го вече.

— Имах предвид сър, че се надявам идеята ни да проработи — но ако това не стане и вирусът се задейства на сървъра в Пентагона, може да активира милиони, вероятно милиарди устройства в страната. Ще се сбъдне най-лошият ни сценарий, ако планът ни не проработи.

— При пробата се получи — казах.

— Получи се наистина. Дадохме всичко от себе си, за да пресъздадем вируса за нашите проби. Но не можем да ви кажем със стопроцентова сигурност, че нашето пресъздаване е било съвършено. Разполагахме само с броени часове да го направим, работихме твърде бързо. Затова не мога да ви гарантирам, че ще се получи с истинския вирус.

Поех дълбоко въздух.

— Ако не направим нищо, вирусът ще се задейства всеки момент — обясних. — Може би след минута, може би най-късно след няколко часа, но ще стане скоро. И схемата, която изработихме, е най-доброто, което измислихме, за да спрем този вирус. Така ли е?

— Да, сър. Това е единственото, което постигна някакъв успех.

— Тогава? — свих рамене. — Да имате по-добра идея?

— Нямаме, сър. Само исках да сте наясно. Ако не проработи…

— Всичко ще отиде по дяволите. Разбрах. Може да се окаже голяма победа за нас, а може да бъде и Армагедон — погледнах Оги. — Ти какво мислиш, Оги?

— Съгласен съм с вашите доводи, господин президент. Това е най-големият ни шанс. Единственият.

— Кейси?

— Съгласна съм. Трябва да опитаме.

— Девин?

— Съгласен, сър.

Потрих ръце.

— Тогава давайте.

Пръстите на Девин полетяха по клавиатурата.

— Започва се…

— Какво? — стоящият зад мен Алекс Тримбъл скочи и постави пръст на слушалката си. — Има проникване през северния път ли? Вайпър! — извика той в радиостанцията си. — Вайпър, чуваш ли ме, Вайпър? — Алекс тутакси стигна до мен, улови ме за ръка и ме издърпа. — В съвещателната зала, господин президент! Трябва да изолираме мястото. Там е най-безопасно…

— Оставам тук.

Алекс ме дърпаше непоколебимо.

— Не, сър, трябва веднага да дойдете с мен.

— Тогава и те идват — заявих.

— Добре. Да вървим.

Девин изключи лаптопа си. Всички се втурнахме към съвещателната зала.

В този момент се чуха изстрели в далечината.

След като белият ван връхлетя и помете барикадата, Лойжик забави, почти спря, търсеше неотбелязания черен път. Ето го. Беше го подминал. Спря, даде на заден, върна се и зави наляво. Ако не му бяха казали, че е тук, изобщо нямаше да го забележи.

Пътеката беше тясна, колкото по нея да се движи един автомобил. И беше тъмна, светлината от залязващото слънце изобщо не стигаше дотук от високите дървета, които я обгръщаха от двете страни. Лойжик стисна волана и издал шия напред, бавно започна да ускорява, въпреки че не можеше да кара достатъчно бързо заради неравния терен.

До хижата оставаше само половин миля.

На езерото се водеше престрелка.

Екип „Две“ задейства димни гранати и обсипа лодката на Тайните служби с куршуми от АК-47. Лодката отвърна със стрелба с картечница, принуди нападателите да се снишат на палубата и да използват корпуса на лодката си като прикритие.

Малкото останали на брой агенти на Тайните служби скочиха да покрият задния двор. Тръгнаха към пристана, вдигнаха оръжие и също отговориха на стрелбата от моторницата на екип „Две“.