Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— „В огъня се обновява природата“ — преведе Ана. — Това е стара алхимическа поговорка, която има отношение към процесите на преобразуване на материята. Райнфелд я произнасяше с дълбоко убеждение, като постоянно броеше на пръсти… Не разбрах защо го прави.

Робърта внимателно разглеждаше рисунката. Под казана гореше буен огън, обозначен с надпис ANBO.

— На какъв език е?

— Не мога да кажа — сви рамене Ана.

— Значи разполагате само с тетрадката и този запис, така ли? — погледна я Бен.

— Да — въздъхна тя. — Това е всичко.

Което означава, че напразно бихме път дотук , горчиво си помисли Бен. Това беше последната ми надежда, за съжаление без резултат.

Ана замислено гледаше инкрустациите по блестящото острие. В главата й бавно се оформяше една мисъл, която може би…

Телефонът иззвъня, тя механично се изправи и тръгна към антрето.

— Извинете…

Миг по-късно до ушите на гостите долетя високия й шепот:

— Помолих те да не ме търсиш повече, Едуар! Не, тази вечер съм заета, имам гости. Утре вечер също!

Когато се върна във всекидневната, Робърта се беше изправила пред великолепната средновековна карта, окачена в остъклена рамка над камината. Върху напукания от старост пергамент личаха очертанията на някогашната област Лангедок, изпъстрена със замъци и стари селища. Съпътстващите обяснителни текстове бяха изписани на латински и старофренски от ръката на опитен калиграф.

— Оригинална ли е тази карта, Ана? Ако е така, тя със сигурност е безценна!

— Така мислеше и американецът, който ми я подари — засмя се Ана. — За съжаление се оказа, че е фалшификат на катарски ръкопис от тринайсети век, за който горкият човек беше платил цели сто хиляди долара!

— Фалшификат?

— Да, пергаментът срещу вас не е по-стар от тази къща — кимна Ана. — Изработен е в края на осемнайсети век. Приятелят ми беше толкова… бесен, мисля, че това е точният израз, че ми го подари. Но вината си е изцяло негова: оригинален документ в подобно състояние със сигурност струва милиони.

— Ние, американците, винаги реагираме глупаво когато става въпрос за старини — усмихна се Робърта. — Предполагам, че се дължи на незрелостта на собствената ни култура. — Очите й пробягаха по високата, запълнена с книги полица. Колекцията на Ана беше не само внушителна, но и изключително разнообразна: в нея имаше книги по история, археология, архитектура, наука и изкуство. — Тук има страшно интересни неща — добави тя. — Някой ден, когато разполагам с повече време…

Спомнила си, че в колата има самозалепващи се листчета, тя изведнъж млъкна и се втурна навън. Бе решила, че трябва да си запише част от заглавията.

— Искам да ви покажа нещо, Бен — каза Ана, хвана го за ръката и го поведе към градината през френските прозорци. Каменистата пътечка водеше извън имението и свършваше на малко възвишение, от което се разкриваше величествена гледка към синкавите планини на Лангедок и живописната долина, позлатена от лъчите на залязващото слънце.

Ана посочи близките планински върхове, върху които личаха руините на стари крепости.

— Това са катарски крепости — промълви тя и сложи длан над очите си, за да ги предпази от косо падащите слънчеви лъчи. — Разрушени от Албигойския кръстоносен поход през тринайсети век. Катарите и техните предци са строили замъци, църкви и манастири по цялата територия на Лангедок, но папската армия ги разрушила… — Направи кратка пауза и се обърна да го погледне. — Искам да ви кажа нещо, Бен. Мнозина учени алхимици поддържат становището, че тези руини имат особено значение.

— Какво по-точно?

— Никой не знае — усмихна се тя. — Говори се, че някъде в този район е скрита най-голямата тайна на средновековието, а ключът към нея лежи в самото разположение на катарските крепости. Онзи, който успее да го открие, ще бъде възнаграден с дълбока мъдрост и неограничена власт. — Лекият вечерен бриз си играеше с тъмната й коса. Ана беше много красива. — Но вие не ми казахте цялата истина, Бен — погледна го тя. — Защото търсите някаква тайна, нали?

— Да — кимна след кратко колебание той.

— Знаех си! — прошепна Ана и тъмните й очи развълнувано заблестяха. — А тази тайна е свързана с алхимията и легендата за Фулканели!

Той кимна и неволно се усмихна на комбинативния й ум, остър като бръснач.

— Търсех един ръкопис. Много се надявах, че Клаус Райнфелд знае нещо за него и ще ми помогне, но уви…

— Може би аз мога да ви помогна! — възкликна Ана. — Трябва да се видим отново. Мисля, че бихме могли да работим заедно!