Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Какво стана с тетрадката?

— След смъртта на Клаус доктор Едуар Льогран — шефът на клиниката, ми предложи да я задържа. Той знае, че се интересувам от такива неща. Клаус няма семейство, а и подобна вещ не представлява някакво ценно наследство. Държа я тук, горе…

— Може ли да я видим? — нетърпеливо попита Робърта.

Ана се качи в кабинета си и след минута се върна с пластмасово пликче в ръце. Ароматът на парфюма й отново изпълни стаята.

— Сложих я в пликчето, защото е доста мръсна — поясни тя.

Бен извади тетрадката и я разлисти. Повечето листове бяха празни, с изключение на първите двайсетина страници, които бяха измачкани и зацапани с червеникави петна. Написаното върху тях се четеше трудно. Странни рисунки, нищо неозначаващи думи, разпокъсани фрази на латински, английски и френски. Райнфелд без съмнение е бил образован човек и доста добър художник. Част от рисунките бяха просто скици, но имаше и други — изключително сполучливи, до последния детайл. Именно те представляваха типичните алхимически символи, които Бен вече познаваше от старите книги.

На една от най-зацапаните страници бяха нарисувани двата преплетени кръга със звездите — любимият символ на Райнфелд. Ана правилно беше отбелязала, че в тетрадката той го бе нарисуван различно, с повече внимание към детайлите. Това му придаваше лека прилика с хералдическия силует на гарван — ефирна и почти неуловима, но несъмнено присъстваща в центъра на символа с преплетените кръгове. В катедралата „Нотр Дам“ Бен се беше натъкнал на абсолютно същия гарван, гравиран над централния портал. Но защо Райнфелд беше променил символа от острието?

— Какво ви прави впечатление в тези рисунки? — обърна се към Ана той.

— Всъщност нищо — сви рамене тя. — Кой би могъл да каже какви мисли са му минавали през главата?

— Може ли да погледна? — попита Робърта, прелисти мазните листове и потръпна от отвращение. — Господи, колко са мръсни!

Настроението на Бен видимо помръкна.

— Какво изобщо научихте от Райнфелд? — попита той.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам — отвърна Ана. — Когато доктор Льогран за пръв път спомена за странния си пациент, аз бях обзета от надежда, че той може да ми предостави някаква информация за бъдещата книга. В онзи момент страдах от пълна липса на вдъхновение, която всъщност продължава и досега… — тъжно поклати глава тя. — Но когато видях този човек, изпитах съжаление и симпатия към него. Продължих да го посещавам по-скоро от съчувствие, отколкото заради някакво вдъхновение. Не мога да кажа, че съм научила нещо от него. Разполагам само с тази тетрадка. О, всъщност и с още нещо…

— С какво? — остро попита Бен.

— Ами… как да кажа… Направих нещо лошо — изчерви се Ана. — При последното си посещение вкарах в клиниката едно устройство… Онова, което използвам, за да записвам идеите, свързани с книгата. И направих запис на последния си разговор с Клаус.

— Може ли да го чуя?

— Едва ли ще извлечете някаква полза от него, но… — Ана се обърна и взе малкия диктофон от полицата зад себе си. Постави го на масата, натисна бутона за възпроизвеждане и се дръпна назад. Прозвуча тихото и неясно мърморене на Райнфелд.

По гърба на Робърта пробягаха хладни тръпки.

— Винаги ли говореше на немски? — попита Бен.

— Не. Само когато повтаряше своите непонятни числа.

Бен напрегна слух, опитвайки се да различи отделните думи в монотонния припев на Райнфелд.

— Н — зекс, Е — фир, И — зекс унд цванциг… — Гласът постепенно започна да набира сила. — А — елф, Е — фюнфцен… Н — зекс, Е — фир…

Поредицата продължи с нарастващо темпо, а Бен трескаво записваше комбинациите. От мембраната прозвуча тихият призив „Успокой се, Клаус“, произнесен от Ана. Странникът направи кратка пауза, след което обяви: — Igne Natura Renovatur Integra!

Фразата беше повторена още няколко пъти, все по-силно и по-силно. Неспособен да запише крясъците, микрофонът отчаяно пукаше. Записът свърши с викове, идващи от всички страни.

Ана изключи диктофона и тъжно въздъхна.

— Наложи се да му инжектират силна доза успокоителни. Този път той беше необичайно възбуден и нищо не беше в състояние да го укроти. Няколко часа по-късно извършил успешния си опит за самоубийство.

— Тръпки ме побиха! — прошепна Робърта. — Какво означава тази латинска фраза?

— Има я в тетрадката — промърмори Бен и прелисти мазните страници. — Нещо, свързано с огън и природа… — Очите му се спряха върху голям казан, в който бълбукаше странна течност. Брадат алхимик с дълга престилка се беше надвесил над него. На външната му стена с едри букви беше изписано: IGNE NATURA RENOVATUR INTEGRA.