Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Сърцето на Бен се сви. Ако Райнфелд бе притежавал ръкописа на Фулканели, той беше безвъзвратно изгубен.

— Не споменах за това пред епископа — продължи отец Паскал. — Страхувах се, въпреки че не ми беше ясно защо. Но нещо ме предупреждаваше да си държа устата затворена… — Замълча за момент и поклати глава. — Още тогава ми стана ясно, че историята с Райнфелд няма да заглъхне току-така. Знаех си, че много хора ще идват да го търсят.

— Къде е в момента той? — вдигна глава Бен. — Въпреки случилото се все пак искам да поговоря с него.

— Страхувам се, че е невъзможно — въздъхна Паскал.

— Защо?

— Защото е мъртъв, Бог да даде покой на душата му.

— Мъртъв?

— Да. Почина преди около два месеца.

— Откъде знаете?

— Докато ти лежеше болен, позвъних в института „Льогран“ — психиатрична клиника до Лиму, в която държаха Райнфелд. Оттам ми съобщиха, че нещастникът сложил край на живота си по ужасен начин.

— Значи край — мрачно каза Бен.

— Това беше лошата новина, Бенедикт — докосна го по рамото свещеникът. — Но има и добра. Обясних на хората от института кой съм и ги попитах дали могат да ме насочат към някой, който е бил близък с Райнфелд в последните дни от живота му. Отговориха ми, че никой от служителите не е успял да се сближи с него, тъй като той категорично отказвал контакти с тях. Поведението му било грубо и агресивно. Но в последно време го посещавала една жена, чужденка, в чието присъствие той се държал необичайно кротко и между тях се получавало дори нещо като разговор. Служителите в болницата твърдят, че двамата общували напълно свободно и разговаряли за неща, които никой от санитарите не разбирал. Мисля си, че тази жена може би е научила нещо, което би представлявало интерес за теб, Бенедикт.

— Къде мога да я открия? Съобщиха ли ви името й?

— Оставих си телефона и помолих да й съобщят, че отец Паскал Камбриел желае да говори с нея.

— Едва ли ще се обади — въздъхна Бен.

— Доверието е добродетел, която ние с теб вече обсъждахме, Бенедикт — усмихна се свещеникът. — Всъщност тази жена — казва се Ана Манцини — вече се обади. Рано тази сутрин, докато ти и Робърта още спяхте. Доколкото разбрах, тя е писател, историк. Живее в една вила на няколко километра оттук. Очаква да й позвъниш и утре следобед е готова да разговаря с теб. Можеш да използваш колата ми.

Значи все още има шанс! — оживи се Бен.

— Отче, вие сте светец! — развълнувано промълви той.

— Едва ли — разшири се усмивката на Паскал. — Светецът не би откраднал златно разпятие и не би излъгал епископ.

— Дори светците са били изкушавани от дявола — ухили се Бен.

— Вярно, въпреки че би трябвало да му се противопоставят — кимна свещеникът. — А аз съм само един стар глупак. Сега искам да ти покажа кинжала… Мислиш ли, че и Робърта би пожелала да го види? — По лицето му пробяга сянка. — Само не й казвай, че съм го откраднал, моля те!

— Не се безпокойте, отче — засмя се Бен. — Ще пазя тайната ви до гроб.

— Прекрасен е! — ахна Робърта. Настроението й се беше подобрило, след като Бен се извини за грубостта си. Вече беше наясно, че онази снимка предизвиква болка в душата му, а самата тя неволно беше докоснала оголен нерв. Но сега, след разговора с Паскал, той изглеждаше някак различен.

Бен мълчаливо въртеше в ръце кинжала. Значи това е една от скъпоценните реликви на Фулканели , помисли си той. Все още нямаше представа защо, тъй като в дневника не се споменаваше за него.

Дължината на кръста беше около 45–50 сантиметра. С прибрано острие той приличаше на прекрасно инкрустирано златно разпятие. Около ножницата се увиваше изящна златна змия с рубинени очи по подобие на древния символ — жезъл с увити около него две змии. Главата опираше в горния ръб на ножницата и на практика представляваше скрита пружина. Късата част на разпятието се използваше като ръкохватка на меч и ако човек натиснеше с палец змийската глава, от ножницата изскачаше 25-сантиметровото острие — тясно и изключително остро, изпъстрено със странни символи, изящно гравирани върху стоманата.

Той го подхвърли в дланта си. Едва ли някой би очаквал да види толкова опасно оръжие в ръцете на Божи човек. Идеята беше коварна и открито цинична, а може би просто практична. Кинжалът беше много подходящо олицетворение на средновековната религия. Печелещите от нея духовници са били готови за удар в гърба, но е имало и такива, които винаги са пазили гърба си. От книгите Бен вече знаеше достатъчно за отношението на Църквата към алхимията и беше почти убеден, че подобен кинжал би прилягал много повече на някой неин представител.