Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

При тези думи отново напълнил догоре чашата на Никола.

— Не съм свикнал на подобна слава — отвърнал помощникът ми.

— Един ден ще се къпеш в нея — уверил го Рудолф.

— Аз не търся известност и слава — намръщил се Никола. — Искам да използвам познанията си, за да помагам на хората. И не мога да разбера защо учителят мисли, че това е лошо.

— Твоята безкористност е похвална, Никола — кимнал Рудолф. — Вероятно аз ще мога да ти помогна, защото познавам доста влиятелни хора.

— Наистина ли? — попитал Никола. — Но това би означавало да наруша клетвата, която съм дал. Много съм мислил за бъдещето, но все още не съм решил.

— Трябва да следваш зова на душата си. Нима учителят ще ти попречи да изпълниш своята съдбовна мисия?

— Съдбовна мисия… — повторил замислено Никола.

— Хората с мисия се срещат рядко и затова се радват на особена почит — усмихнал се Рудолф. — Ако съм прав по отношение на теб, ще имам изключителната привилегия да познавам две такива личности. — Той разлял остатъка от шампанското в чашите и добавил: — Другият е изключителен ясновидец, Никола. И споделя твоите идеали. Разказах му за теб и той сподели мнението ми, че ти можеш да изиграеш изключително важна роля в изграждането на прекрасно бъдеще за човечеството. Някой ден ще те запозная с него.

Никола опразнил чашата на един дъх, оставил я на масата и напълнил гърдите си с въздух.

— Добре, реших — обявил той. — Ще споделя с теб всичко, което знам.

— Много съм поласкан — казал Рудолф и свел глава в знак на почит.

— Ех, ако знаеш колко много исках да поговоря с някого за тези неща! — навел се над масата Никола. — Най-важните тайни са две, описани подробно в древен шифрован документ, който господарят ми е открил в някакъв изоставен замък в южната част на страната.

— Сподели ли ги с теб? — нетърпеливо попитал Рудолф.

— Само едната — отвърнал Никола. — Получих възможност да се убедя в нейната сила, която е наистина смайваща. Вече разполагам с познанието, знам как до го използвам и мога да ти го покажа.

— А втората тайна?

— Нейният потенциал е наистина безграничен — отвърнал Никола. — Но Фулканели отказа да ме посвети в нея.

Рудолф сложил ръка на рамото му.

— Сигурен съм, че и това ще стане — усмихнал се той. — Просто ти трябва време. Но защо не споделиш с мен онова, което те е смаяло толкова силно? Хайде, да вървим у дома. Там ще продължим нашия разговор.

Бен вдигна глава от дневника. Кой е Александриеца? Какво му е разказал Дакен? Кой е „изключителният ясновидец“, с когото Рудолф обещава да го запознае?

Най-вероятно още някой смахнат като Гастон Клеман, помисли си той. Пръстите му механично разлистиха следващите страници, които за голямо съжаление се оказаха почти напълно унищожени от влагата. Трудно беше да определи колко страници липсват. Отново потъна в четене, преодолявайки с големи трудности пораженията в последната част от дневника, завършена точно преди мистериозното изчезване на Фулканели.

23 декември 1926 г.

Край, всичко е загубено. Любимата ми съпруга Кристина е убита, а предателството на Дакен позволи на Александриеца да се сдобие с тайните ни познания. Дано Бог ми прости, че допуснах да се случи всичко това. Не се страхувам за живота си, а от невъобразимото зло, което тези хора могат да причинят.

Плановете ми вече са в ход. Съвсем скоро напускам Париж в компанията на Ивет — скъпата ми дъщеря, която остана единственото ми близко същество на този свят. Оставям всичко в ръцете на своя верен приятел Жак Клеман, като не пропуснах да го предупредя, че се излага на голяма опасност. За себе си мога да кажа, че никога повече няма да се върна тук.

Това беше всичко. Предателството на Дакен беше съсипало живота на Фулканели. В центъра на тези мрачни събития очевидно стоеше тайнствената фигура на Рудолф Александриеца. Той ли беше убил съпругата на Фулканели? И къде беше изчезнал алхимикът? Толкова бе бързал да напусне Париж, че бе забравил дори дневника си.

— Какъв прекрасен ден — обади се познат глас зад гърба му. — Мога ли да се присъединя към теб?

— Разбира се, отче — отвърна Бен и затвори дневника.

Паскал седна до него и си наля чаша вода от каната.

— Днес изглеждаш по-добре, приятелю — отбеляза той.

— Благодаря, наистина се чувствам по-добре.

— Браво — усмихна се свещеникът. — Вчера ми оказа голяма чест, споделяйки тайната на живота си. Можеш да бъдеш спокоен, че тя ще остане между тези стени. Но сега е мой ред, защото и аз имам една малка тайна.