Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Разбирам — въздъхна тя. — Може би това е обяснението.

— Ана, мисля, че… Всъщност свободна ли сте довечера? Искам да ви поканя на вечеря. В Монпелие има един рибен ресторант, в който приготвят страхотен костур. Какво ще кажете? — Пръстите му леко докоснаха ръката й. — Мога да мина да ви взема някъде около седем.

— Вече ви казах, Едуар — дръпна ръката си тя. — Все още не съм готова за подобни вечери. Нека я отложим за друг път.

— Съжалявам — промълви той и побърза да отдръпне ръката си. — Моля да ме извините.

Изправен до прозореца, доктор Льогран гледаше как Ана излиза от сградата и се качва в своята алфа ромео. Тази жена го отблъскваше вече за трети път. Нима нещо в мен не е наред? — мрачно въздъхна той. Но ако е така, защо другите жени реагират нормално? Ана явно не искаше да я докосва и потръпваше при всеки контакт, но в същото време позволяваше на онзи смахнат да държи ръката й в продължение на часове.

Обърна гръб на прозореца и вдигна телефона.

— Полет, провери, моля те, дали доктор Делавен има планиран сеанс с един от нашите пациенти. Става въпрос за Клаус Райнфелд. Има ли? Добре. Обади му се и кажи, че днес ще го заместя аз… Да, точно така. Благодаря ти, Полет.

Озовал се обратно в стаята си, Райнфелд мислеше за Ана и щастливо си тананикаше. Навън издрънкаха ключове, вратата рязко се отвори.

— Оставете ни сами! — заповяда познат мъжки глас и Райнфелд уплашено се сви. Доктор Льогран бавно влезе и затвори вратата след себе си.

Пациентът уплашено се сви в ъгъла, а докторът се наведе над него и усмихнато промълви:

— Здравей, Клаус.

Кракът му се отметна назад и потъна в корема на Райнфелд. Последва серия от ритници. Превит на две, Райнфелд безпомощно стенеше и се молеше на Бог да го прибере.

На третия ден Бен укрепна достатъчно, за да излезе на верандата и да се изложи на топлите лъчи на есенното слънце. Робърта хранеше кокошките в дъното на двора и се правеше, че не му обръща внимание. Той се почувства зле от факта, че я беше обидил. Отпи глътка от билковия чай, който му поднесе Мари-Клер, след което отново разгърна дневника на Фулканели.

19 септември

Вече дълбоко съжалявам, че се доверих на младия Никола Дакен. Пиша тези думи с тежко чувство за вина, тъй като направих голяма глупост. Единствената ми утеха е, че есе пак не го запознах с всичко, наследено от моите катарски прадеди.

Вчера се потвърдиха и най-големите ми страхове. Против принципите си и с огромно чувство на срам аз наех частен детектив — един дискретен и абсолютно достоен за доверието ми мъж на име Коро, на когото възложих да следи действията на Никола и да ми докладва. Оказа се, че от известно време насам младият ми помощник членува в някакво парижко дружество, наричащо себе си „Наблюдателите“. Чувал съм за него и знам, че членовете му са малък кръг интелектуалци, проявяващи интерес към тайнственото познание. Знам и с какво дружеството е привлякло младия Никола. Главната цел на „Наблюдателите“ е да разбият тайнствените структури на алхимическата традиция. Те се събират веднъж в месеца на етажа над книжарницата за нетрадиционна литература на Шакорнак, където обсъждат начините и възможностите за приобщаването на алхимията към модерната наука и използването на достиженията й за благото на човечеството. За младеж като Никола това несъмнено звучи привлекателно, като основа на нова епоха в познанието. Добре разбирам как се е разкъсвал между модерните възгледи за алхимията и това, което му предлагам аз — един стар, бих казал, дори архаичен подход, основан на потайността и недоверието.

Не мога да не симпатизирам на подобно дръзновение и младежки плам, но докладите на Коро ме обезпокоиха дълбоко. Освен с „Наблюдателите“ Никола се е сближил и с още един човек. Не зная почти нищо за него, освен че се казва Рудолф, занимава се с окултизъм и всички го наричат „Александриеца“, защото е роден в Египет.

Коро ги е виждал заедно няколко пъти — най-често по кафенета, потънали в оживен разговор. Вчера ги проследил до един скъп ресторант и успял да подслуша част от разговора им на терасата.

Рудолф непрекъснато пълнел чашата на младия ми помощник с шампанско и това, естествено, развързало езика му.

— Знаеш ли — подхвърлил Рудолф, докато Коро тайно записвал диалога на съседната маса. — Ако Фулканели действително вярва в силата на тази мъдрост, той едва ли ще се опитва да скрие блясъка на най-ярката й звезда.