Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Едва ли ще успея да ви окажа подкрепата, която получих от вас — поклати глава Бен.

— Но съм сигурен, че моята тайна ще те заинтригува — продължаваше да се усмихва старецът. — Защото в известна степен засяга и теб.

— Така ли?

— От Робърта научих, че си дошъл да разговаряш с мен, но всъщност искаш да откриеш човек на име Клаус Райнфелд.

— Знаете ли къде се намира той?

— Да — кимна Паскал. — Но да започнем отначало. Тръгнал си да ме търсиш, след като си научил, че именно аз открих този нещастник, нали?

— Имаше го в новините.

— Той изобщо не беше на себе си — тъжно поклати глава свещеникът. — Когато зърнах ужасните рани по тялото му и разбрах, че си ги е причинил сам, бях сигурен, че това е работа на дявола — добави той и механично се прекръсти. — Вероятно знаеш, че го лекувах известно време, след което го прибраха в онази клиника.

— Коя клиника?

— Имай малко търпение, Бенедикт — усмихна се Паскал. — Това, което не знаеш, а вероятно не е известно и на никой друг, освен на мен и онзи нещастник, е инструментът, с който си нанасяше ужасните рани. Именно той е моята малка тайна…

Очите му придобиха отнесеното изражение на човек, който се връща назад в спомените.

— Нощта, в която се появи Райнфелд, беше ужасна. Вилнееше силна буря. Когато тръгнах след него през гората, ей там, отсреща, аз успях да зърна оръжието му. Беше много странен нож, приличаше на кама. В първия момент реших, че ще ме убие с него, но после с ужас видях как го забива в собствената си плът. И до ден-днешен не мога да разбера в какво състояние на духа се намираше през онази нощ. Но както и да е. Той припадна и аз го пренесох у дома. Опитахме всичко, което беше по силите ни, но той не се върна в съзнание. Едва на следващата сутрин, след като властите дойдоха да го приберат, се сетих за ножа, паднал сред горските храсти. Отидох да го търся и не ми беше трудно да го открия… — Замълча за момент, после продължи: — Според мен става въпрос за великолепно запазен средновековен кинжал. Майсторска изработка във формата на разпятие, в което влиза острието. Целият е покрит със странни знаци и символи. Върху острието е гравирано някакво тайнствено послание. С изненада и ужас установих, че символите по ножа отговарят съвсем точно на раните по тялото на Райнфелд.

Бен съобрази, че най-вероятно става въпрос за златния кръст, споменат от Клеман. Кръстът на Фулканели!

— Какво стана с него? — попита той. — Предадохте ли го на полицията?

— За мой срам, не — поклати глава отец Паскал. — Нямаше следствие, никой не прояви интерес с какво се е наранил Райнфелд. Полицията претупа случая и аз реших да запазя ножа. Страхувам се, че имам слабост към антични предмети, свързани с религията, а това разпятие без съмнение е най-ценното в колекцията ми.

— Ще ми разрешите ли да го видя?

— Разбира се — отвърна с усмивка Паскал — Но нека продължа. Пет месеца по-късно бях посетен от необичаен и бих казал важен гост. Ватикански епископ на име Узберти. Той ме засипа с въпроси за Райнфелд: за лудостта му, за това, което ми бе казал, за белезите по тялото му. Но най-много го интересуваше дали скитникът е носел нещо със себе си. Не го каза направо, но останах с чувството, че иска да научи повече за кинжала. Дано Бог ми прости, но не му казах нито дума за него. Той е толкова великолепна вещ, че пожелах да го задържа за себе си — като някакво глупаво и алчно дете. По време на разговора усетих и още нещо, което ме плашеше. Епископът се прикриваше много добре, но личеше, че отчаяно търси нещо. Разпита ме подробно за вещите на скитника — най-вече за книги и документи. Многократно ме попита дали случайно не съм забелязал някакъв ръкопис. Няколко пъти го повтори.

— Каза ли нещо по-конкретно? — сепнато го погледна Бен.

— Не. Попитах го за какъв ръкопис става въпрос, но той започна да увърта. Не каза нищо конкретно, а поведението му беше доста странно.

— А у Райнфелд имаше ли някакъв ръкопис? — попита Бен, правейки отчаяни опити да прикрие нетърпението си.

— Да, имаше — бавно кимна Паскал. — Страхувам се обаче, че…

Бен се вцепени от напрежение. Двете секунди пауза му се сториха цяла вечност.

— След като го отведоха, аз се върнах в гората — продължи свещеникът. — На мястото, на което открих кинжала, лежаха останките от някакъв стар пергамент. Вероятно бяха изпаднали от парцаливите му дрехи. Беше натрошен и смачкан от тежестта на тялото му, а дъждът беше свършил останалото, отмивайки почти напълно мастилото. Успях да зърна няколко рисунки и объркани чертежи, след което реших, че са ценни и трябва да ги върна на собственика им. Но когато се наведох да го вдигна, пергаментът се разпадна в ръцете ми. Събрах парчетата и ги пренесох тук. Дълго време се опитвах да ги възстановя, но се оказа невъзможно. В крайна сметка ги изхвърлих.