Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Робърта пристъпи към библиотеката, очите й пробягаха по заглавията и спряха на едно от тях: „Катарите: истинските еретици“ от професор Ана Манцини.

— Нямах представа, че ще гостуваме на експерт — промълви с уважение тя.

— Всъщност не съм никакъв експерт — отговори с усмивка Ана. — Просто проявявам интерес към някои все още неизяснени напълно теми.

— Като например алхимията? — подхвърли Бен.

— Да — кимна Ана. — Алхимията, историята на средновековието, катарите и езотериката… Това стана причина да се запозная с бедния Клаус Райнфелд.

— Надявам се, че няма да имате нищо против няколко въпроса — каза Бен. — Ние проявяваме интерес към случая „Райнфелд“.

— Какъв интерес по-точно?

— Ние сме журналисти — отвърна без сянка от колебание Бен. — Събираме материал за загадките на алхимията.

Ана направи черно италианско кафе и го поднесе в малки порцеланови чаши. Седнаха около масата и тя им разказа за посещенията си в института „Льогран“.

— Новината за самоубийството на Клаус ме разстрои дълбоко, но трябва да призная, че не беше изненада за мен — тъжно промълви тя. — Той страдаше от дълбоко психическо разстройство.

— Изненадан съм, че изобщо са ви позволили да го виждате — подметна Бен.

— При нормални обстоятелства едва ли биха го сторили — каза Ана. — Но директорът прояви любезност и ми разреши да разговарям с него и да събера допълнителна информация за книгата си. Охраняваха ме много строго, въпреки че бедният Клаус беше изключително кротък с мен. — Тя поклати глава. — Нещастният човечец беше много болен. Предполагам, че знаете за раните, които постоянно си причиняваше.

— Вие видяхте ли ги?

— Само веднъж. Той изпадна в състояние на прекомерна възбуда и разкъса ризата си. Видях един голям странен символ в центъра на гърдите му, от който бе изцяло обсебен. От доктор Льогран разбрах, че го е рисувал и по стените на стаята си. С кръв и… с разни други неща.

— Бихте ли го описали? — попита Бен.

— Два преплетени кръга, във всеки от които имаше звезда — едната с пет, а другата с шест лъча.

— Като този? — попита Бен, разви парчето плат около кинжала, постави го на масата и издърпа острието.

— Абсолютно — кимна след кратък оглед Ана, дръпна се назад и промълви: — Какво великолепно произведение на изкуството! — Очите й пробягаха по инкрустациите на ножницата. — Виждате ли алхимическите символи? Те имат особен смисъл. Познавате ли историята на това разпятие?

— Почти не. По всяка вероятност е било собственост на алхимика Фулканели. Смятаме, че е изработено през средновековието. Райнфелд вероятно го е откраднал от собственика му в Париж и е избягал на юг…

— Не съм специалистка по антики, но приемам мнението ви относно възрастта му — кимна Ана. — Разпятието е изработено през десети или единайсети век, нещо, което може да се установи сравнително лесно. Но аз се питам защо Клаус е проявявал толкова силен интерес към него. Едва ли е било заради стойността му, защото би го продал за много пари, но вместо това е живял в крайна бедност… — Веждите й леко помръднаха. — А вие как се сдобихте с него?

Бен имаше готов отговор, тъй като вече беше обещал на Паскал да запази тайната му.

— Райнфелд го е изпуснал в гората малко преди да го приберат — обясни той и побърза да смени темата: — Какво ще кажете за символа с преплетените кръгове? Той очевидно е имал огромно значение за нещастника.

— Така е — съгласи се домакинята. — Но въпросът е защо? Макар и с увредена психика, той съвсем не беше глупав. Имаше огромни познания в определени области… — Очите й продължаваха да изучават острието. — Ще възразите ли, ако му направя едно копие?

Ръцете й издърпаха близкото чекмедже и извадиха мек молив и лист копирна хартия. Положила острието върху нея, тя ловко започна да търка графита по релефните инкрустации. Робърта забеляза безупречния й маникюр и побърза да скрие ръце под масата.

Ана доволно огледа резултата от работата си.

— Ето, готово. Не са съвсем същите като онези в тетрадката, но…

— Каква тетрадка? — рязко вдигна глава Бен.

— О, извинете, забравих да ви кажа за нея. Лекарите бяха дали на Клаус една тетрадка, надявайки се да записва кошмарите си и по този начин да улесни собственото си лечение. Но вместо записки той изпълни листовете с чертежи, символи, цифри и някаква непонятна поезия. Психиатрите не успяха да ги разчетат, но му оставиха тетрадката, тъй като той явно много държеше на нея.