Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Паскал насочи вниманието им към гравюрата от едната страна на острието.

— Това е символът, който Райнфелд беше издълбал върху гърдите си. По всичко личеше, че го бе правил многократно, сякаш за да не позволи на раната да зарасне. — Раменете му неволно потръпнаха.

Гравюрата представляваше два пресичащи се кръга. В горния беше вградена шестоъгълна звезда, а в долния — петоъгълна звезда или пентаграма. Двете бяха плътно свързани. Изящно пресичащи се линии определяха точния център на странната геометрична фигура.

Какво символизира това? — запита се Бен, заковал очи в нея. Явно фигурата е имала съвсем ясно значение за Клаус Райнфелд.

— Някакви идеи, Робърта? — подхвърли той.

— Кой знае? — въздъхна тя, внимателно изучавайки острието на кинжала. — Понякога алхимическата символика е толкова сложна, че едва ли някой е в състояние да я разгадае. Сякаш алхимиците нарочно ни предизвикват, подхвърляйки ни оскъдна информация за пътищата, които трябва да следваме. Те очевидно са искали единствено да скрият своите тайни.

Дано тези „тайни“ да струват нещо , помисли си Бен и вдигна глава.

— Може би Ана Манцини ще успее да хвърли повече светлина върху всичко това. Дано Райнфелд й е обяснил значението на символите.

— Ако го е знаел.

— Да имаш по-добра идея?

Наложи се Бен да изкачи един от стръмните хълмове над Сен Жан, за да получи обхват за мобилния си телефон и да докладва на Феърфакс за последния развой на събитията. Огледа гористата долина в краката си и се намръщи. Раната продължаваше да го наболява.

Високо над главата му два орела чертаеха елегантни кръгове в синьото небе. Използвайки въздушните течения, те се рееха на воля, разменяйки къси гърлени призиви. Какво ли е да се чувстваш безгранично свободен? — въздъхна Бен, после набра номера на Феърфакс и притисна апарата към ухото си.

В късния следобед се качиха в колата на отец Паскал и потеглиха към Монсегюр, на около час път от Сен Жан. Старото рено пъшкаше и скърцаше по виещи се междуселски пътища. Скалисти проходи се редуваха с китни долини с прекрасни лозя.

Малко преди първите каменни къщи на средновековното градче Монсегюр колата напусна пътя и се насочи към висок хълм, на който белееше вилата, наета от Ана Манцини. Тя се оказа солидна постройка от дялан камък с дървени капаци на прозорците и голяма, обрасла с бръшлян тераса — истински оазис сред околните скалисти хълмове. Навсякъде имаше големи саксии с цветя, покрай стените растяха стройни декоративни дръвчета, а в средата на подстриганата морава бълбукаше малък фонтан.

Ана излезе да ги посрещне. Беше облечена в копринена рокля, а огърлицата от корали подчертаваше леко мургавия й тен. Типична италианска красавица, помисли си Робърта. Деликатна като порцеланова фигурка, тя изглеждаше като пришелец от друг свят в тази забравена от бога местност, в която нямаше нищо друго освен прах, мръсотия и пот.

Ана ги изчака да слязат от колата и ги поздрави на английски с приятния си кадифен глас.

— Здравейте, аз съм Ана. Много ми е приятно да се запознаем. Предполагам, че това е съпругата ви, мистър Хоуп.

— Не! — отговориха в един глас и двамата, след което си размениха сконфузени погледи.

— Това е доктор Робърта Райдър, работим заедно — поясни Бен, а Ана неочаквано се приближи към нея и я целуна по бузата. „Шанел №5“, безпогрешно определи парфюма й Робърта, след което изведнъж си даде сметка, че самата тя най-вероятно вони на козата Арабел, която сутринта беше издоила с помощта на Мари-Клер. Но Ана не сбърчи нос, вероятно твърде възпитана, за да си позволи подобно нещо. Тя дари гостите си с ослепителна усмивка и ги покани да влязат.

Хладните стаи с бели стени ухаеха на свежи цветя.

— Говорите великолепен английски — промълви Бен, докато домакинята им поднасяше ледено шери. Той взе своята чаша и я изпи на един дъх.

— Не гълтай така! — смушка го в ребрата Робърта.

— Съжалявам — смутено отвърна той.

— Благодаря — усмихна се Ана. — Винаги съм обичала вашия език. Прекарах три години в Лондон, в началото на моята преподавателска кариера… — Усмивката й премина в мелодичен смях. — Разбира се, беше отдавна.

Влязоха в просторна и светла всекидневна с френски прозорци, от които се излизаше на облицованата с камък тераса с гледка към градината и близките хълмове. До единия от прозорците висеше голяма клетка от ковано желязо, в която пееха двойка канарчета.