Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Бен го стрелна с очи.

— Робърта не ви ли каза? Тя е внучката на моя клиент, която се топи от коварна болест. Същата, която се опитвам да спася, ако вече не е късно.

— Не, Бенедикт — поклати глава свещеникът. — Питам за другата Рут, която се появява в съня ти…

Бен усети как кръвта му застива и сърцето му се качва в гърлото.

— Не знам за какво говорите — задавено рече той. — Не сънувам никаква Рут.

— След две нощи край леглото на болен с висока температура човек научава някои доста интимни неща. Ти имаш тайна, Бен. Коя е Рут или по-скоро коя е била тя?

Бен въздъхна и отново надигна бутилката.

— Защо не искаш да ти помогна? — тихо попита Паскал. — Хайде, свали това бреме от плещите си!

Мълчанието се проточи, после Бен изведнъж заговори. Очите му бяха насочени някъде надалеч, където за пореден път изплуваха познатите болезнени картини.

— Бях на шестнайсет. Тя беше малката ми сестричка, едва на девет. Но въпреки това бяхме страшно близки. Единственият човек на този свят, когото обичах с цялото си сърце… — На лицето му се появи горчива усмивка. — Тя беше слънчице, отче. Няма как да я видите, за да разберете какво означава това. Благодарение на нея повярвах в Създателя. Може би ще се изненадате, но в един момент от живота си аз сериозно обмислях възможността да стана свещеник.

— Продължавай, синко — тихо промълви Паскал.

— Заминахме на почивка в Мароко заедно с родителите си. Отседнахме в хотел. Един ден мама и татко отидоха в някакъв музей и ни оставиха сами. Поръчаха ми да се грижа за Рут и да не излизаме от района на хотела.

Бен замълча, запали цигара и глухо продължи:

— В хотела имаше друго семейство от Европа, дъщеря им беше горе-долу на моята възраст. Голяма хубавица, много ми харесваше. Казваше се Джени. Тя предложи да идем на един от местните пазари. Отказах, защото трябваше да се грижа за Рут. Тя каза да взема и нея, а за награда щяла да ми даде целувка. Проявих слабост и се съгласих. Напуснахме хотела и отидохме на пазара. Беше пълно с народ, със сергии, укротители на змии, странни миризми и звуци…

— През войната бях в Алжир — кимна отец Паскал. — Далечен свят, много странен за нас, европейците.

— Преливах от щастие — продължи Бен. — Бях с Рут, бях и с Джени, която не спираше да обикаля сергиите, отрупани с парфюми, мъниста и гривни. Търсеше сребърна кутийка за бижута или нещо подобно. Оказа се, че няма достатъчно пари, и аз предложих да й я купя. Пуснах ръчичката на Рут и се обърнах. Само за миг. Подарих кутийката на Джени и тя ме прегърна. — Отново млъкна, гърлото му пресъхна.

Ръката му се протегна към бутилката, но Паскал го спря.

— Хайде да оставим измамните приятели поне за миг! — решително каза той.

Бен мъчително преглътна.

— И до ден-днешен не разбирам как се случи всичко. Изпуснах я от очи само за секунди, но после… после тя изчезна… Изчезна, разбирате ли?

Имаше чувството, че сърцето му се е превърнало в балон, който всеки момент ще се пръсне. Стисна глава между дланите си и бавно се заклати напред-назад.

— Сякаш се разтопи във въздуха. Не я чух да вика, не видях нищо. Всичко наоколо изглеждаше нормално. Сякаш беше някакъв лош сън. Сякаш тя никога не беше съществувала.

— Не се беше отдалечила просто за да се разходи, така ли?

— Не. Това е много печеливш бизнес, упражняван от професионалисти. Направихме всичко, което трябваше: полиция, консулство, месеци на издирване. И нищо. От Рут нямаше и следа.

Балонът се спука. След повече от две десетилетия. Нещо в него се скъса, прониза го остра болка. През всичките тези години не беше плакал освен в съня си.

— Грешката беше единствено моя. Обърнах гръб на най-любимото си същество. И за какво? За една обещана целувка!

— И оттогава не си обичал никого — промълви Паскал. Не беше въпрос, а заключение.

— Не зная как да обичам — отвърна Бен, успял да се овладее. — Не помня кога за последен път съм бил истински щастлив. Не знам какво е. Душата ми е мъртва.

— Бог те обича, Бенедикт.

— Бог ми е точно толкова приятел, колкото и уискито.

— Изгубил си вярата си.

— В онези дни се опитах да я запазя. Отначало се молех да я намерят, всеки ден се молех за прошка. Знаех, че Бог не ме чува, но продължавах да вярвам и да се моля. Майка ми никога не ми прости. Не можеше да ме понася. Престана да ме докосва, спря да ми говори. Не можех да я обвинявам. Изпадна в дълбока депресия. Един ден вратата й се оказа заключена. Викахме и блъскахме, но тя не отвори. Беше взела огромно количество приспивателни. Тогава бях на осемнайсет и току-що бях постъпил във факултета по теология.