Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Къщата беше обзаведена скромно, но излъчваше топлина и сигурност. Големи цепеници бяха подредени върху купчина подпалки в огнището. В единия край на просторната стая имаше обикновена чамова маса с два стола, в другия се виждаше старо, покрито с одеяло канапе. На прясно варосаната стена висеше голямо абаносово разпятие до снимка на папата с кръст в ръце.

Стълбите заскърцаха под стъпките на свещеника. Вече надхвърлил седемдесет, отец Паскал Камбриел ходеше трудно, подпирайки се на бастун.

— Какво мога да направя за теб, дете мое? — попита той, оглеждайки с любопитство необичайния вид на Робърта. — Ранена ли си? Катастрофа ли стана?

— Не съм ранена, но приятелят ми е зле — отвърна Робърта. — Вие сте отец Паскал Камбриел, нали?

— Да, аз съм.

Благодаря ти, Господи.

— Отче, ние пътувахме насам с надеждата да се срещнем с вас, но приятелят ми е ранен. Зле е.

— Звучи ми сериозно — намръщи се свещеникът.

— Ще кажете, че трябва да потърсим лекар, нали? Но не можем да го направим по причини, които в момента не мога да ви обясня. Ще ни помогнете ли?

— Тук и бездруго отдавна нямаме лекар — обясни отец Паскал, докато пътуваха в очуканото рено. — Доктор Башлар почина преди две години и никой не зае мястото му. За съжаление младите не искат да живеят в Сен Жан и селото умира.

Когато колата спря край каменната ограда в покрайнините, Бен беше почти в безсъзнание.

— Господи, той наистина е зле!

Отец Паскал закуцука към него и хвана ръката му.

— Синко, чуваш ли ме? Мадмоазел, помогнете ми да го прехвърлим в колата!

С дружни усилия Робърта, Паскал и старата Мари-Клер успяха да пренесат Бен в стаята за гости на свещеника на втория етаж. Положиха го на леглото и Паскал разкопча окървавената му риза. Той се намръщи при вида на дълбоката дупка в областта на ребрата. Отдавна не беше виждал огнестрелна рана, но прецени, че куршумът беше минал през мускула, излизайки от другата страна.

— Мари-Клер, имам нужда от топла вода, превръзки и нещо за дезинфекция — разпореди се той. — Виж дали е останало от билковия мехлем за почистване на рани.

Старицата кимна и побърза да излезе.

Паскал измери пулса на Бен и поклати глава.

— Много е ускорен, което означава, че кръвта е инфектирана. И друг път съм се натъквал на подобни случаи.

— Ще се оправи ли? — прошепна Робърта. Лицето й беше бяло като вар, пръстите й инстинктивно се свиха в юмруци.

— Ще ни трябва малко от лекарството на Арабел.

— Арабел? Това местната лечителка ли е?

— Не, Арабел е нашата коза. Преди време лекувахме с антибиотик възпаленото й копито. Страхувам се, че медицинските ми познания се простират горе-долу дотам. За щастие Мари-Клер е добре запозната с билколечението. Много пъти е помагала не само на мен, но и на останалите жители на селото. Мисля, че вашият приятел е в добри ръце.

— Много ви благодаря за помощта, отче.

— За мен е дълг, но също и удоволствие да оказвам помощ на нуждаещите се. — Паскал огледа стаичката и с въздишка добави: — От доста време тук не е лежал болен. Доколкото си спомням, изминаха пет-шест години, откакто за последен път оказвах помощ на човек в нужда.

— И този човек се казваше Клаус Райнфелд, нали?

Свещеникът прекъсна работата си и се втренчи в Робърта.

— Той спи — каза Паскал, спускайки се по стълбите. — За известно време ще го оставим да си почива.

Робърта току-що се беше изкъпала и бе облякла дрехите, които й даде Мари-Клер.

— Още веднъж ви благодаря — промълви тя. — Не знам как щяхме да се оправим без помощта ви.

— Няма смисъл да благодариш, Робърта — усмихна се свещеникът. — Ела да хапнем.

Мари-Клер им предложи съвсем скромна вечеря — супа, хляб и по чаша червено вино, собствено производство на свещеника. Вечеряха мълчаливо. Тишината се нарушаваше единствено от песента на щурците и далечен кучешки лай. След парижкия шум и изпълненото с премеждия пътуване Робърта имаше чувството, че тишината на заспалото село буквално гърми в ушите й. От време на време свещеникът хвърляше по някоя цепеница в огъня.

След вечеря Мари-Клер почисти масата, пожела им „лека нощ“ и се прибра в собствената си къщичка, която беше съвсем наблизо — отсреща, през улицата. Паскал запали дълга дървена лула и се настани на стария люлеещ се стол до огнището. После изгаси лампата, така че стаята се осветяваше само от оранжевите пламъци на огъня, и подкани Робърта да седне в креслото срещу него.

— Мисля, че ние с теб трябва да си поговорим — каза той.