Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Това означава ли, че няма да науча останалото? — попита младежът. — Имам предвид втората велика тайна…

— Съжалявам, но няма да стане, Никола — отвърнах аз. — Би било твърде много за млад и нетърпелив човек като теб. Не мога да поправя стореното, но няма да те запозная с нищо повече, преди да демонстрираш по-голяма мъдрост и зрялост.

Чул тези думи, той се обърна и избяга от лабораторията с насълзени очи. Сърцето ми се сви, защото разбирах какво се изправя между нас.

Бен долови някакъв шум и вдигна глава. Робърта надникна през вратата с табла в ръце.

— Как се чувстваш? — загрижено попита тя.

— Добре — кратко отвърна той и затвори дневника.

— Нося ти закуска — каза младата жена и остави подноса, върху който димеше пилешка супа. — Яж, докато е топла.

— Колко време сме тук?

— Два дни.

— Два дни! — възкликна Бен, отпи глътка уиски и се намръщи от рязкото движение.

— Не бива да пиеш, Бен — загрижено го погледна тя. — В момента си на антибиотик. По-добре хапни, за да възстановиш силите си.

— Ще хапна, разбира се — кимна той. — Би ли ми подала раницата? Вътре са цигарите ми.

— Ще ти ги донеса — отвърна тя, а той изтощено се облегна на възглавницата и затвори очи.

Докато Робърта ровеше в раницата за цигарите, от нея изпадна нещо и тя механично се наведе да го вдигне. Оказа се, че е малка снимка в сребърна рамка — стара и поизмачкана от дългото съхраняване в портфейл. На нея беше запечатано красиво русокосо момиченце на около осем или девет години. Умните му сини очи блестяха, усмихнатото му луничаво лице излъчваше щастие.

— Много е красива — изрази възхищението си тя. — Кое е това момиченце, Бен?

Усмивката й замръзна в мига, в който вдигна поглед. Бен я гледаше със студени очи, в които имаше гняв.

— Остави я на мястото й и се махай оттук! — изръмжа той.

Отец Паскал веднага забеляза помръкналото лице на Робърта, когато тя бавно слезе по стълбите.

— Когато мъжете изпитват болка, те често казват или вършат неща, които обикновено не биха си позволили — меко промълви той и сложи ръка на рамото й.

— Фактът, че е ранен, изобщо не оправдава гадното му поведение — горчиво отвърна тя.

— Нямах предвид физическата болка, а онази, която изпитва наранената му душа — все така меко рече свещеникът. — Отивам да поговоря с него.

Влезе в стаята и седна на стола до леглото. Бен лежеше по гръб, заковал поглед в тавана. Ръцете му здраво стискаха плоската бутилка. Уискито облекчаваше болката му, но положението с цигарите беше сериозно — оказа се, че пакетът е полупразен.

— Нали нямаш нищо против да ти правя компания? — попита свещеникът.

Бен поклати глава.

Паскал помълча известно време, после тихо започна:

— Робърта ми разказа за част от твоята работа, Бенедикт. Похвален е стремежът ти да помагаш на нуждаещите се. Аз също се чувствам призван да помагам, доколкото мога. Моите усилия далеч не са толкова драматични и героични колкото твоите, но аз отдавам изключително важно значение на стремежа си да служа на Бога. Опитвам се да облекчавам болката на хората, да ги приобщавам към Бога. За част от тях това означава да бъдат в мир със себе си, независимо под каква форма го постигат.

Бен вдигна плоската бутилка и му я показа.

— Това е моят покой, отче.

— Прекрасно знаеш, че такъв покой не е достатъчен и никога няма да бъде — отбеляза Паскал. — Той само усилва страданията ти. Болката в сърцето ти е като отровен бодил. Не го ли изтръгнеш оттам, той ще отвори ужасна рана. А тя ще бъде толкова дълбока, че едва ли ще успеем да я излекуваме с няколко дози пеницилин, предназначен за кози.

— Сигурно сте прав, отче — горчиво се усмихна Бен, помълча малко и добави: — Изпитвам удовлетворение само от добре свършената работа.

— По всичко личи, че си помогнал на много хора — кимна Паскал. — Но ще продължиш да вървиш към собственото си унищожение, ако се опираш на измамната помощ на алкохола. А когато радостта от добре свършената работа отшуми, болката отново се завръща, нали? И то с нова сила…

Бен замълча.

— Знаеш отговора, нали?

— Вижте, отче… Дълбоко съм ви задължен за помощта, но проповедите са отминал етап за мен. Тази част от живота ми е отдавна мъртва. Изпитвам дълбоко уважение към вас, но съм длъжен да ви кажа, че ако сте дошли да ми четете проповед, само си губите времето.

Настъпи продължително мълчание. После Паскал извърна глава към прозореца и тихо попита:

— Коя е Рут?