Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Свещеникът тъжно кимна.

— А какво стана с баща ти?

— Рухна след изчезването на Рут, а смъртта на мама още повече влоши състоянието му. Мислех, че той все пак ми е простил, и това бе единствената ми утеха. — От гърдите на Бен се отрони тежка въздишка. — Бях си у дома по време на някаква ваканция. Влязох в кабинета му, вече не помня защо. Май ми трябваше хартия. Той не беше там. Открих дневника му…

— Прочете ли го?

— Да. И разбрах какво е изпитвал през цялото време. Той ме мразеше с цялата си душа. Обвиняваше ме за всичко и желаеше смъртта ми. След всичко, което бях причинил на семейството си, май наистина не заслужавах да живея. Вече не можех да се върна в университета. Изгубих интерес към всичко. Малко по-късно баща ми почина.

— А ти, синко? — меко попита отец Паскал. — Какво направи после?

— Не си спомням много добре. В продължение на около година просто лентяйствах. И пиех здраво. После се върнах у дома и се заех да оправя недовършените дела на баща ми. Продадох къщата и се преместих в Ирландия заедно с Уини, нашата икономка. След известно време постъпих в армията, защото не знаех какво друго да правя. Вложих целия си гняв и омразата към самия себе си в обучението и дисциплината. Станах отличен войник. На даден етап това беше забелязано. Започнаха да ме подготвят за специални мисии, искаха от мен да върша неща, които се нуждаят от… определена нагласа. Откриха, че притежавам някои по-специфични умения. След това върших неща, за които предпочитам да не говоря.

Отново млъкна, обзет от колебание. В главата му се появиха разпокъсани спомени. Образи, звуци, миризми…

— Постепенно увеличих пиенето — продължи след известно време той, успял да прогони виденията. — И то се превърна в сериозен проблем. Наложи се да напусна армията. Прибрах се у дома и направих опит да се върна към нормалния живот. След известно време ми се обадиха с молба да открия изчезнал тийнейджър, на когото някаква секта успяла да промие мозъка. Открих го в Южна Италия и го върнах у дома. Тогава разбрах с какво искам да се занимавам. — Вдигна глава и погледна Паскал. — Това беше преди шест години…

— Разбрал си, че като връщаш изчезнали хора на близките им, лекуваш собствената си наранена душа — кимна свещеникът.

— Да. Вдъхновявах се от всеки успех и търсех следващия. Постепенно това се превърна в пристрастяване.

— Много си преживял, Бенедикт — погледна го съчувствено отец Паскал. — Радвам се, че ми се довери. Доверието е най-добрият лечител. Заедно с времето, разбира се.

— Мен времето не успя да ме излекува — поклати глава Бен. — Болката се притъпи, но стана още по-дълбока.

— Мислиш ли, че ако откриеш лекарство за малката Рут, ще успееш да прогониш чувството за вина от душата си?

— Ако не вярвах, нямаше да приема задачата.

— Надявам се да успееш, Бен. Както заради момиченцето, така и заради теб самия. Но мисля, че истинското изкупление и душевен покой трябва да дойдат от нещо по-дълбоко в душата ти. Трябва да се научиш да отваряш сърцето си, да търсиш любовта вътре в себе си. Само тогава ще зарасне дълбоката рана в душата ти.

— Но как да стигна до това?

— Вече тръгна по този път, Бен. Защото сподели тайната си. Когато потиска чувствата си, човек не може да стигне до спасението. Извличането на отровата от раната е много болезнено, вероятно защото това е моментът, в който се изправяме лице в лице с демона. Но успееш ли да го сториш, със сигурност ще откриеш свободата.

Капчица разтопен восък падна върху ръцете на Бен. Намираше се във вътрешността на малката църква на Сен Жан, която не беше заключена дори и в три през нощта. Тръгна по централната пътека, краката му леко се огъваха. Около него играеха сенки. Църквата беше тиха и абсолютно празна. Отпусна се на колене пред олтара, вдигна глава към блестящата бяла статуя на Исус Христос и започна да се моли.

Следата водеше на юг. Люк Симон не изпитваше затруднения да я следва, тъй като беше осеяна с куршуми и мъртъвци.

Един фермер от Льо Пюи в Централна Франция беше докладвал за интензивна стрелба и гонитба между две коли по черните междуселски пътища. Когато полицията откри мястото на престрелката, там имаше трима мъртви мъже, две разбити коли и купища празни гилзи. Колите нямаха официална регистрация, а беемвето се оказа откраднато от Лион два дни по-рано.

По-интересен беше фактът, че в жълтото пежо с парижка регистрация откриха отпечатъците на Робърта Райдър. В тревата около него бяха пръснати 18 гилзи от 9-милиметров пистолет, най-вероятно браунинг. Те бяха идентични с онези, които бяха открили в изоставения мерцедес и под моста на Сена.