Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Облегна се и погледна през прозореца. Небето над далечните планини потъмняваше, заблещукаха първите звезди. Пред очите й бавно се очерта широкият пояс на съзвездието Орион. Негово слънце беше звездата Ригел, намираща се на 900 светлинни години от земята. Историята сякаш оживя. Светлината, която виждаше в момента, беше започнала дългото си пътешествие преди близо 1000 години, в далечното и загадъчно минало. На какво ли са били свидетели тези звезди? На какви тъмни, ужасни или красиви тайни са били свидетели в древната местност Лангедок?

Ана въздъхна и направи опит да се съсредоточи върху работата си.

Високопланинската крепост Монсегюр, март 1244 г. Осем хиляди кръстоносци, щедро заплатени със златото на Католическата църква, са обкръжили около триста беззащитни катари еретици. След осем месеца обсада катарите са полумъртви от глад. С изключение на четирима, всички те ще умрат на кладите, издигнати от Инквизицията веднага след падането на крепостта. Четирима духовници успяват да се измъкнат от обсадената крепост малко преди началото на касапницата. Те изчезват в нощта заедно с тайнствения си товар. По-нататъшният им живот остава загадка. Каква е тяхната мисия? Дали не са изнесли приказното съкровище на катарите, за да го заровят на неизвестно място? Съществува ли това съкровище? Какво е неговото съдържание? Отговори на тези въпроси няма и до днес.

Ана въздъхна и остави химикалката. Реши да си легне, въпреки че часът беше едва девет. Добрите идеи я спохождаха най-често в леглото. Ще вземе гореща вана, ще си приготви питие и ще се пъхне под завивките, насаме с мислите си. Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Може би утре главата й ще се проясни и тя ще се обади на Бен Хоуп за нова среща. Запита се по каква следа бе тръгнал той, какво значение придаваше на златното разпятие и ръкописа на Фулканели. Дали неговите търсения не съвпадаха със собственото й изследване на катарското съкровище? За него се знаеше толкова малко, че повечето историци го смятаха за легенда.

Обзе я странно, отдавна неизпитвано чувство, което я накара да се усмихне. Вълнението от предстоящата среща с този мъж не беше чисто интелектуално.

Затвори вратата на кабинета и тръгна по коридора към спалнята. Влезе в банята и завъртя крановете на ваната. После се съблече, загърна се с лека хавлия и започна да прибира косата си. Понечи да се огледа, но огледалото вече беше замъглено от парата.

Изведнъж тя напрегна слух и застина. Стори й се, че от долния етаж долетя някакъв шум. Спря водата и наклони глава, но не чу нищо. Поклати глава, цъкна с език на собствената си глупост и отново пусна топлата вода.

Звукът се разнесе отново в мига, в който смъкна хавлията и се готвеше да влезе във ваната.

Ана пристегна колана около кръста си и предпазливо отвори вратата. Прекоси на пръсти спалнята, излезе на площадката и отново напрегна слух.

Нищо. Но тя вече беше сигурна, че е чула някакъв шум. Ръката й бавно се протегна към дървената поставка в ъгъла, върху която мътно проблясваше бронзова статуетка на египетския бог Анибус. Взе божеството с глава на чакал и предпазливо тръгна надолу. Дишането й се ускори, пръстите около статуетката побеляха от напрежение. Блъсна я тъмнината на преддверието долу. Ех, ако можеше да се добере до електрическия ключ…

Звукът отново се повтори.

— Кой е там? — извика Ана. Вместо силен и самоуверен гласът й бе плах и сподавен.

Силното чукане по входната врата я накара да подскочи.

— Кой е? — уплашено извика тя.

— Ана? — отвърна приглушен мъжки глас. — Аз съм, Едуар!

Раменете й облекчено се отпуснаха, ръката с божеството безсилно увисна. Изтича към вратата и трескаво издърпа резето.

След хладния й отказ по-рано през деня Едуар Льогран не очакваше толкова сърдечен прием. Приятно изненадан, той бавно влезе в преддверието.

— Какво си намислила? — попита той и усмихнато посочи статуетката в ръката й.

Ана проследи погледа му, лицето й поруменя. Остави божеството върху близката масичка.

— Щях да умра от страх! — призна с ръка на сърцето тя. — Непрекъснато чувам подозрителни шумове!

— Има ги във всички стари къщи, включително и в моята — засмя се той. — Най-вероятно е била мишка. Нямаш представа колко шум може да вдигне едно малко мишле!

— Не, не, аз чух теб — размаха ръце Ана. — Извинявай, ако съм ти се сторила уплашена.

— Не исках да те плаша, Ана — отвърна той и очите му пробягаха по хавлията й. — Надявам се, че не те събудих.