Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Ако аз съм този човек, значи рискуваш много — отвърна Бен. — Как можеш да бъдеш сигурна, че сърцето ми е чисто?

— Ти мислиш единствено за онова дете — погледна го нежно Антония. — Виждам го по очите ти.

Рим

Процесията от полицейски автомобили без отличителни знаци бавно си проби път сред пищната зеленина на градината и спря на площадката пред входа с белите колони.

Изправен до прозореца на кабинета си, архиепископ Масимилиано Узберти гледаше как полицаите с мрачни и решителни лица слизат от колите, отстраняват прислугата и тръгват нагоре по стълбите. Очакваше ги.

„Gladius Domini“ понесе тежък удар в резултат от усилията на един-единствен човек, Бен Хоуп. Въпреки силната си омраза към него Узберти изпитваше и нещо като възхищение. Никога не беше допускал, че ще бъде надхитрен по толкова категоричен начин. Впечатляващо , въздъхна той.

Атаката беше бърза и решителна. Тя започна с ареста на Саул, главният му агент във Франция, и с бедствието в Монпелие. Последва координирана операция на Интерпол, благодарение на която бяха задържани много от неговите хора, пръснати в различни европейски страни. Повечето от тях бяха подложени на интензивни разпити и някои се бяха огънали. Резултатите приличаха на падащите плочки на гигантско домино и водеха все по-нагоре и по-нагоре. Към него.

Откъм стълбите долетяха гласове. Всеки миг полицията щеше да нахлуе в кабинета му.

Тези глупаци си въобразяват, че са ме пипнали , презрително си помисли той. Защото нямат представа с кого си имат работа. Човек с връзките и влиянието на Масимилиано Узберти не се предава толкова лесно. Той със сигурност щеше да намери начин да се измъкне от тази каша, да се завърне по-силен от всякога и да си отмъсти.

Вратата рязко се отвори. Узберти спокойно се обърна да посрещне неканените гости.

Бен позвъни на Феърфакс и докладва, че мисията е изпълнена и той е готов да се прибере у дома. След няколко часа специално изпратеният самолет щеше да го вземе от частно летище в околностите на Монпелие.

Отец Паскал долови скърцането на вратата и вдигна глава от лозата, която подрязваше. Бен Хоуп крачеше към него широко усмихнат.

— Бенедикт! — радостно възкликна Паскал и тръгна срещу него с разтворени обятия. — Бях сигурен, че ще се върнеш!

— За съжаление не разполагам с много време, отче. Отбих се да ви благодаря още веднъж за оказаната помощ.

— А Робърта? — тревожно го погледна Паскал. — Тя…

— Тя си е у дома, в Щатите.

— Слава богу — с облекчение въздъхна свещеникът. — Значи работата ти тук приключи?

— Да, отче. Следобед се прибирам у дома.

— Дойде време да се сбогуваме, а? Довиждане, приятелю. Господ да те пази. Признавам, че много ще ми липсваш… — Свещеникът замълча за миг, после изведнъж се плесна по челото. — О, щях да забравя! Има едно съобщение за теб!

Бен благодари на сестрата и внимателно затвори вратата след себе си. Благодарение на спешния разговор с Люк Симон полицията вече беше вдигнала охраната на болничната стая.

Ана седеше в леглото и четеше книга. През прозореца зад гърба й нахлуваха весели слънчеви лъчи. Въздухът бе наситен с уханието на червените, жълти и бели рози във вазите около нея. Тя вдигна глава и се усмихна. Върху дясната й буза имаше дебела марля, прикрепена с лепенки.

— Радвам се да те видя — промълви той, надявайки се да прикрие нервната нотка в гласа си.

— Много ти благодаря за цветята — отвърна тя. — Събудих се и гледам — цялата стая потънала в рози!

— Това е най-малкото, което мога да направя — въздъхна той и с притеснение се взря в дълбоките драскотини около окото и челото й. — Адски съжалявам, Ана! Не съм и помислял, че ще се случи така. А и приятелят ти…

Тя го докосна по ръката, главата му съкрушено клюмна.

— Вината не е твоя, Бен.

— Мъжът, който ти причини тези страдания, вече не е между живите — каза той, помълча малко и с въздишка добави: — Ако това е някаква утеха за теб.

Тя не отговори.

— Какви са плановете ти, Ана?

— Май Франция ми омръзна — отвърна с лека въздишка тя. — Мисля, че ще се прибера у дома, във Флоренция. Може би ще успея да се върна на предишната работа в университета. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Пък кой знае? Някой ден може би ще успея да довърша и книгата си.

— Дано — кимна той, погледна часовника си и се изправи. — Трябва да тръгвам. Самолетът ме чака.

— У дома ли се връщаш? Откри ли онова, което търсеше?