Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Неясната фигура в дъното на храма вдигна пистолета и отново натисна спусъка. Вторият изстрел отнесе темето на Боца сред фонтан от кръв и мозък. Тялото му за миг остана на крака, потъмнелите му очи търсеха очите на Бен. После рухна на пода, потръпна в няколко спазми и издъхна.

Бен гледаше с невярващ поглед неясната, сякаш призрачна фигура, която бавно заобикаляше колоните. Беше жена, но лицето й оставаше в сянка.

— Робърта?! — смаяно прошепна той.

След още една крачка му стана ясно, че това не е Робърта. Старият маузер в ръката на непознатата все още беше насочен към трупа на Боца, от дългото му дуло се извиваше тънка струйка дим. Но предпазните мерки бяха излишни, защото този път Франко Боца нямаше как да възкръсне.

Златистата светлина на свещите най-после попадна върху лицето на приближаващата се жена. Бен трепна и неволно понечи да разтърка очи. Пред него се появи Антония, но вече не беше сляпа. Тъмните очила ги нямаше и тя го гледаше право в очите. Ъгълчетата на устните й бяха разтеглени в загадъчна усмивка.

— Коя сте вие? — объркано прошепна Бен.

Жената не отговори. Той сведе поглед и видя, че маузерът беше насочен право в сърцето му.

— На колене, ръцете на тила! — заповяда Антония. Студеният поглед и нетрепкащото дуло на пистолета показваха, че не се шегува, и той се подчини. В следващия миг беше ослепен от лъча на силно фенерче.

— Каза, че те интересуват стари къщи, но явно имаш и други интереси — хладно добави жената.

— Не съм дошъл да ви ограбя — отвърна той и примигна срещу ярката светлина.

— Така ли? Влизаш в къщата ми, носиш пистолет, промъкваш се в частния ми параклис и твърдиш, че не си дошъл да ме ограбиш? — Фенерчето помръдна към трупа на Боца. — А този кой е? Приятел ли ти е?

— Прилича ли на мой приятел?

— Крадците често се карат — сви рамене тя и посочи раницата, която лежеше до олтара. — Какво има вътре? Изсипи съдържанието й на пода! Бавно, за да виждам ръцете ти!

Бен внимателно обърна раницата. Светлият лъч се насочи към разпиляното й съдържание и спря на тетрадката на Райнфелд и дневника на Фулканели. — Хвърли тези неща насам!

Той се подчини. Жената пъхна фенерчето под мишница и започна да ги прелиства, без да го изпуска от мушка. Кимна няколко пъти, сякаш отговаряше на някакви свои вътрешни мисли, свали оръжието и остави тетрадките на пода.

— Съжалявам, но трябваше да бъда сигурна.

— Коя сте вие? — повтори той.

— Казвам се Антония Бранзанти и съм внучка на Фулканели — отвърна тя и вдигна ръка да предотврати следващия му въпрос: — По-късно ще поговорим. Сега трябва да се освободим от боклука.

После посочи пода, където кръвта на Боца се смесваше със застоялата зеленикава вода от разбития олтар.

Обърна се, мина покрай колоните и спря пред заоблен къс скала, наподобяващ крайпътен камък.

— Оттук се излиза направо на планинския склон. Отмести го.

Бен с пъшкане избута камъка в специално издълбаната ниша. Той тежко се претърколи, студеният планински въздух бързо изпълни храма. Зад него се появи проход, който беше дълъг не повече от пет метра. В дъното му се виждаше част от нощното небе. Бурята беше отминала, каменистата местност беше осветена от яркия диск на луната. В краката им зееше дълбока пропаст.

— Никой няма да го намери там — каза Антония и посочи с пръст към пропастта. Бен се върна, хвана под мишниците тежкото тяло на Боца и го повлече към дупката. След него се проточи кървава следа. Пусна го в началото на прохода и го претърколи с крак към ръба. Очите му проследиха дългото падане. Осветен от студените лунни лъчи, Боца полетя надолу, смали се и изчезна в бездънната пропаст.

Бен се обърна и унило последва Антония Бранзанти към вътрешността на къщата. В крайна сметка еликсирът на живота се бе оказал илюзия, обикновена легенда. И той щеше да се върне при Феърфакс с празни ръце, да го погледне в очите и да му каже, че детето ще умре.

Антония затвори подвижната преграда в дъното на камината и го поведе към кухнята. Той изми кръвта от лицето и тялото си, остави кърпата и мрачно промърмори:

— А сега ще си вървя.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— Какъв е смисълът? — сви рамене той. — Всичко свърши.

— Ти си търсачът, за когото ме предупреди дядо. Ти откри пътя към съкровището.

— Не съм тук заради златото — въздъхна Бен и очите му овлажняха. — Надявах се да открия друго нещо.

— Златото не е единственото съкровище — отвърна с лека усмивка Антония, наклони глава и пристъпи към бюфета. По рафтовете му бяха наредени бутилки зехтин и оцет, буркани с изсушени билки и подправки. Тя ги размести и измъкна иззад тях малка пръстена делва. Внимателно я постави на масата и вдигна капачето. Вътре имаше стъклено шишенце с прозрачна течност, която проблесна на светлината.