Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Това ли търсиш? — погледна го тя.

Той нетърпеливо протегна ръце.

— Да не би…

— Внимателно! — предупреди го Антония. — Това е единственото количество, оставено от дядо.

Бен безсилно се отпусна на близкия стол. Беше толкова изтощен, че нямаше сили да усети огромното облекчение. Антония се настани срещу него, положи ръце на масата и втренчено го погледна.

— Надявам се, че ще останеш още малко, за да чуеш моята история — промълви тя.

Разговаряха дълго. Бен й разказа за своята мисия и за премеждията, които го бяха довели до Дома на Гарвана. След това мълчаливо изслуша останалата част от историята, свързана с дневника на Фулканели.

— След предателството на Дакен събитията се развили бързо. Нацистите нахлули в дома на Фулканели и преобърнали лабораторията му с главата надолу, за да открият тайната. Изненадани от появата на баба ми, те я разстреляли… — Антония замълча и с въздишка добави: — След тези събития дядо напуснал Париж и дошъл тук заедно с майка ми.

— Какво е станало с Дакен?

— Момчето направило куп поразии — мрачно поклати глава домакинята. — Може би е вярвал в правотата си, но в един момент разбрал на какви хора е поверил тайните на дядо и изпаднал в дълбока депресия. Свършил като Юда, с примка на шията.

— Каква е връзката между Фулканели и архитекта? — попита Бен. — Домът на Гарвана?

— Корбю и дядо ми са били близки приятели — отвърна Антония. — И двамата са преки наследници на катарите. Когато Фулканели открил тайния храм и катарските съкровища, той споделил тайната с Корбю. Къщата е построена година по-късно, за да пази храма и несметното богатство в него. Кой би допуснал, че една модерна вила може да крие входа към свещения храм?

— Фулканели е живял тук с теб и майка ти, така ли?

— Майка ми заминала да учи в Швейцария. Дядо живял тук до хиляда деветстотин и трийсета година, когато мама се върнала с новия си съпруг. По това време Фулканели вече бил спокоен, че враговете са изгубили следите му. Той поверил охраната на съкровището на мама и изчезнал. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — По тази причина аз никога и не го видях. Той притежавал неспокоен и вечно търсещ дух. Вярвал, че винаги има какво още да научи. Според мен е заминал за Египет, където е люлката на алхимията.

— Но по онова време трябва да е бил доста възрастен — отбеляза Бен.

— Бил е осемдесет и пет-шест годишен, но не изглеждал на повече от шейсет. Портретът, който вероятно си видял, е рисуван малко преди да изчезне. Аз съм родена по-късно, в края на хиляда деветстотин и четирийсета година.

Бен смаяно вдигна вежди. Жената срещу него изглеждаше много по-млада от шейсет и пет.

Антония забеляза реакцията му и устните й се разтеглиха в загадъчна усмивка.

— Когато пораснах, мама се премести да живее в Ница, а на мен беше поверена охраната на къщата. Тя вече наближава стоте, но все още се чувства добре… — Замълча за миг и добави: — Но от дядо нямахме никакви новини. Според мен той избягваше да контактува с нас, защото се страхуваше, че враговете му ще го открият.

— Това означава, че нямаш представа кога е починал, така ли?

— Защо мислиш, че е починал? — усмихна се тя. — Може би още е жив и здрав, някъде…

— Вярваш, че е удължил живота си благодарение на тайнствения еликсир?

— Съвременната наука няма отговори на всички въпроси, Бен. Тя все още обяснява една съвсем малка част от вселената. — Очите на Антония настоятелно се впиха в неговите. — Ти се изложи на многобройни опасности, за да се сдобиеш с еликсира. Нима не вярваш в неговата сила?

— Не знам — колебливо отвърна Бен. — Искам да вярвам може би защото се нуждая от това. — Извади от раницата си дневника на Фулканели, тетрадката на Райнфелд и копието на разпятието кинжал и ги положи върху масата. — Тези неща са твои, мястото им е тук… — Замълча за момент, после с въздишка попита: — А сега какво?

— В смисъл? — сбърчи вежди Антония.

— Ще мога ли да взема еликсира? Дали пазачът ще позволи на търсача да отнесе шишенцето? Или следващият патрон на маузера е предназначен за мен?

В очите й проблеснаха весели искри и тя изведнъж заприлича на портрета на дядо си. Ръката й легна върху тежкото оръжие на масата.

— Това е пистолетът на дядо. Оставил го на майка ми, за да се защитава, ако враговете се доберат дотук. Но той не представлява заплаха за теб, Бен. Дядо ми винаги е вярвал, че някой ден ще се намери човек, който ще дешифрира кодовете и ще открие тайната. Човек с чисто сърце, който ще я запази от нечисти помисли.