Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Извади пълната бутилка от каменния съд. По стените й се стичаха ситни капчици. Отстъпвайки пред неудържимото любопитство, той бавно го вдигна към устните си.

За малко не повърна от отвратителния вкус. Започна да кашля и плюе, бършейки устните си с длан. Вдигна свещта над каменния съд и изсипа обратно по-голямата част от течността. Едва сега забеляза зеленикавата утайка на дъното.

Падна на колене, главата му клюмна. Край, всичко свърши. Пълен провал.

Ушните му тъпанчета реагираха болезнено на внезапната експлозия, екнала в затвореното пространство на храма. Единият от белите лъвове пред олтара се разцепи на две, каменния съд се наведе на една страна. Зеленикавата течност плисна върху плочите.

Бен рязко се изправи и посегна към пистолета си, после изведнъж се закова на място. Насреща от сенките бавно се приближаваше дулото на тежък автоматичен колт.

— Изненадан ли си, англичанино? — попита с дрезгав шепот Франко Боца, осветен от трепкащата светлина на свещите. Калното му окървавено лице излъчваше студена ярост. — Хвърли оръжието!

Широките му гърди бяха скрити под бронежилетка, но въпреки това го боляха адски от удара на трите 9-милиметрови куршума. Полетът му от скалата беше прекъснат от дънера на дърво, чиито клони почти го одраха жив. Кръв течеше от десетките рани по тялото му, а дясната му буза беше разцепена от устата до ухото. Но той почти не бе усетил болка, докато се катереше обратно по стръмния сипей в разразилата се буря. Съзнанието му беше фокусирано върху една-единствена мисъл: да се добере до Бен Хоуп и да му види сметката така, както не бе постъпвал и с най-изтезаваните от него жертви.

И този миг най-после настъпи.

Бен втренчено го погледна, после пръстите му разкопчаха кобура. Браунингът изхлопа на плочите и той го подритна към врага си, без да сваля очи от лицето му.

— Беретата също — изхриптя Боца. — Онази, която взе от мен.

Не е забравил , въздъхна Бен, измъкна малкия пистолет от колана си и го хвърли в краката му.

Тънките устни на Боца се изкривиха в жестока усмивка.

— Така вече е по-добре — прошепна той. — Най-после сме сами, лице в лице.

— Много ми е приятно.

— Бъди сигурен, че удоволствието ще бъде изцяло мое — изграчи Боца. — А когато приключа с теб, ще отида да се позабавлявам с малката ти приятелка Райдър!

— Късно е — поклати глава Бен. — Никога няма да я намериш.

— Така ли мислиш? — насмешливо го изгледа гигантът и ръката му потъна в страничния джоб на панталона. Между пръстите му се появи малкото червено тефтерче на Робърта. — След милата ни среща възнамерявам да отида на почивка в Съединените щати.

Лицето на Бен побеля, прилоша му от ужас. Беше я предупредил да унищожи проклетото тефтерче! Вероятно бе останало в чантата й, когато Боца я беше отвлякъл.

— Тя ще умре последна — продължи Боца, наслаждавайки се на всяка дума. — Първо ще нарежа на парчета всичките й роднини и ще я оставя да гледа. После, преди да я убия, ще й поднеса малък подарък — главата ти. А най-накрая ще й обърна специално внимание. — В усмивката му се появи нещо садистично, а устните му саркастично прошепнаха: — Всемогъщият Господ Бог ще я съди!

Дулото на револвера се насочи към лявото коляно на Бен и пръстът му се стегна около спусъка. Възнамеряваше да пръсне първо едната капачка, после и другата. А когато жертвата безпомощно започнеше да се гърчи на пода, в действие щеше да влезе и любимият му нож.

Преди години Бен беше преминал интензивен курс по обезоръжаване от близко разстояние. Всичко бе въпрос на дистанция, но в повечето случаи това бе една отчаяна маневра. До нея се прибягваше само в краен случай, когато противникът бе достатъчно близо. Ако бе само на крачка извън зоната на действие, мисията ставаше невъзможна. Просто защото пръстът натиска спусъка за стотна от секундата.

Докато Боца говореше, Бен преценяваше разстоянието помежду им. За съжаление то беше на границата между риска и самоубийството. Даваше си сметка, че има леко предимство по отношение на рефлексите — половин секунда в най-добрия случай. Въпреки това атаката си оставаше единственият му шанс, макар и минимален. Беше лудост, но имаше само един живот и беше длъжен да се бори за него.

Решението му отне една десета от секундата. Изстрелът екна миг, преди да полети срещу врага си.

Грубото лице на Боца замръзна от изненада, устата му изпусна едно безгласно „О“ и револверът изтрака на плочите. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към кръвта, бликнала от зейналата в гърлото му дупка.