Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Лъчът на фенерчето пожълтя и угасна. Той го прибра в джоба си и щракна запалката. Стана студено. Вятърът свиреше около него, въпреки че стъпалата бяха тесни и издълбани направо в камъка. Запалката пареше между пръстите му. Той затвори капачето и продължи на тъмно. След няколко стъпала стъпи накриво и се олюля. Запази равновесие с цената на върховни усилия. Сърцето му биеше лудо. Изчака запалката да се охлади, щракна я и предпазливо продължи нагоре.

Стъпалата най-после свършиха и Бен се озова в помещение с равен под. Вдигнал запалката високо над главата си, той с учудване установи, че се намира в просторна зала, чиито стени се губеха в мрака. В средата й имаше дебела каменна колона, която сякаш излизаше от пода и подпираше високия почти три метра таван. Гладката й повърхност беше покрита със сложни гравюри, пресъздаващи различни религиозни сцени. Няколко крачки по-нататък се виждаше друга подобна колона, а зад нея и трета. Вдигна пламъчето максимално високо и то се отрази в дълга редица златни разпятия. Точно пред него се издигаше огромен, издялан от камък олтар, инкрустиран със злато. Бен осъзна, че е попаднал в църква. Средновековен готически храм, издълбан в огромната скала.

Започна да пали многобройните свещи, поставени в свещници от чисто злато. Храмът бавно се изпълваше с жълтеникава светлина, а той хлъцна от изненада, осъзнал огромните му размери. И богатството, струпано в него.

Покрай стените бяха подредени десетки каменни сандъци, препълнени със златни монети, пръстени и амулети. Съкровищата, съхранени в храма, несъмнено бяха достатъчни, за да превърнат откривателя им в най-богатия човек на света.

Бен взе един от тежките свещници и пристъпи към олтара. Два лъва с обща глава, издялани от бял мрамор, поддържаха кръгъл каменен съд с диаметър около два метра и половина. Светлината на свещта се отрази в тъмната течност, която го изпълваше. Върху гладката странична стена, малко под ръба, бяха изписани думите:

Omnis qui bibit hanc aquam, Si fidem addit, Salvus erit

Който пие от тази вода, ще намери спасението, ако има вяра

Дълга кожена тръба лежеше върху изящен златен пиедестал, поставен в краката на ангел с разперени крила. Бен внимателно измъкна древния документ и го разстла на пода. Макар че несъмнено датираше някъде от ранното средновековие, документът беше забележително добре съхранен. Текстът беше на неразбираем за Бен латински, а между фразите бяха изрисувани странни символи, наподобяващи египетски йероглифи.

Клепачите му примигнаха, съзнанието му бавно се проясни. Нима това бе легендарният ръкопис, търсен от толкова много хора? Едва сега му стана ясно, че документите, които Райнфелд бе откраднал от Клеман, са били просто собствените записки на Фулканели. Следите, които са го отвели до оригиналния ръкопис и които щяха да помогнат на следващите изследователи. А Бен просто си беше въобразявал, че разполага с него.

Бавно започна да осъзнава страшната сила на древния документ, определил съдбата на милиони хора. В продължение на столетия заради него се бяха пролели реки от кръв на хора, които са се опитвали да го опазят, или на хора, които са искали да го притежават. Той притежаваше силата да поражда зло. Но дали съдържаше в себе си и обратната сила — да върши добро?

От кожената тръба беше изпаднал и прегънат на две лист хартия. Бен го взе и го разтвори. Беше писмо, написано с познат почерк.

До Търсача

Скъпи приятелю,

Приеми моите поздравления, ако четеш тези редове. В ръцете ти е тайната, убягвала на велики и мъдри мъже от зората на цивилизацията до наши дни.

За мен остава да ти отправя само едно предупреждение. Когато дългите и мъчителни търсения на Мъдреца най-после се увенчаят с успех, той не бива да се изкушава от суетата на света, а да си остане скромен и отдаден на вярата. И никога да не забравя съдбата на онези, които са били изкушени от силата на злото.

Истинският алхимик трябва да ПАЗИ МЪЛЧАНИЕ както по отношение на своята наука, така и за добрините, които върши.

Бен вдигна глава и погледна към каменния съд до олтара. На крачка от него се намираше еликсирът на живота. Търсенето приключи. Нямаше повече време за губене. Той скочи и се огледа за подходящ съд, с който би могъл да занесе течността на малката Рут. Не намери, но си спомни за плоската бутилка в джоба си. Извади я и без никакво колебание изля уискито на каменния под. После с разтуптяно сърце я потопи в тъмната течност. Вярвам ли в това? — неволно се запита той. Дали тази субстанция наистина лекува?