Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

После очите му се спряха върху свалената от стената картина. Наведе се да я огледа.

Господи, какъв идиот съм! Ключът!

Върху големия сребърен ключ в лявата ръка на стареца бяха изписани ситни букви. Бен се отпусна на колене и приближи очи към платното.

КОЙТО ТЪРСИ, ЩЕ НАМЕРИ

Бен грабна молива и трескаво започна да преработва фразата в код.

E/4, R/18, N/22, V/12, R/18, A/17, N/22, V/12, R/18, A/ll, A/17, O/13, A/17, E/23, A/l1, U/9, R/18, A/17, I/26.

Миг след като набра последната цифра, нещо в механизма на сейфа глухо изщрака, после настъпи тишина. Бен изчака няколко секунди, хвана ръкохватката и рязко я натисна надолу. Нищо. От устата му излетя сподавена ругатня. Или комбинацията бе грешна, или механизмът бе заял след толкова години бездействие. Вратичката не помръдваше.

После зад гърба му се разнесе някакъв звук и той стреснато вдигна глава. Ръката му механично посегна към браунинга.

Камината се отваряше. От комина се посипаха сажди и пепел, а вътрешната стена от почернял метал бавно се раздвои, разкривайки тесен процеп.

Пое си дълбоко дъх и се мушна в камината. Включи фенерчето и се огледа. Беше се озовал в помещение, дълго около шест и широко три метра. В единия му край имаше голяма дъбова маса, покрита с тънък слой прах. Върху нея беше поставена тежка метална чаша, наподобяваща огромен бокал за вино. В нея лежеше човешки череп със зеещи очни кухини. От двете му страни на широки поставки бяха изправени 60-сантиметрови железни свещници, от които стърчаха дебели църковни свещи.

Бен щракна запалката и поднесе огънчето към по-близката от тях. Трепкащият пламък хвърли издължени сенки. Беззъбият череп се хилеше насреща му. Покрай стените имаше дървени полици, отрупани с прашни книги. Той измъкна една от тях и отстрани паяжините. Върху кожената корица блеснаха златните букви на заглавието: Necronomicon. „Книга на мъртвите“. Върна я на мястото й и издърпа друга. De Occulta Philosophia: „Окултна философия“.

Изпита усещането, че е попаднал в отдавна изоставения кабинет на древен учен. Внимателно върна книгата на мястото й и вдигна свещника над главата си. Стените бяха изписани с фрески, пресъздаващи различни алхимически дейности. Бен пристъпи към една от тях, на която се виждаше ръка, протегната от облаците. Божията ръка ли беше това? От пръстите й капеше вода, която се събираше в странен съд, придържан от малки крилати нимфи. От отвор в дъното на съда се точеше полупрозрачна субстанция, изпъстрена с алхимически символи. След тях доминираше надписът Еликсир на живота .

Вдигна свещника високо над главата си. Над процепа, през който беше влязъл, висеше портрет в тежка позлатена рамка. На него бе нарисуван едър мъж със сплъстена брада и гъста посребрена коса. За разлика от строгите черти на лицето му, очите под рунтавите посивели вежди гледаха закачливо. На златната табелка отдолу се виждаха едри букви, изписани с готически шрифт:

FULCANELLI

— Е, най-накрая се срещнахме — промълви Бен, после обърна гръб на портрета и огледа пода. Върху каменните плочи беше постлан стар прашен килим. Краищата му частично покриваха красива мозайка. Приклекна и постави свещника на пода. Разнесе се глух металически звън, от килима се надигна облак прах. Голям паяк изскочи изпод него и бързо изчезна към неосветения ъгъл. Нави килима на руло, изправи го до стената и се зае да почиства дебелия слой прах от плочите. Пред очите му се разкри цветна мозайка, вградена в каменните плочи. Беше дълга около пет метра и покриваше почти цялата ширина на помещението. В средата имаше кръгла плоча с желязна халка, скрита в специално направена вдлъбнатина. Бен я хвана с две ръце и напрегна мускули. Плочата бавно се отмести и от процепа го лъхна студен въздух.

Под лъча на фенерчето се появи спираловидна стълба, която чезнеше надолу в непрогледния мрак.

Каменните стъпала се извиваха в тясната, прокопана в скалата дупка. Воят на бурята постепенно заглъхна и когато краката му най-накрая стъпиха върху хоризонтална плоскост, той вече изобщо не се чуваше. Пое по тесен, изсечен в скалата проход. Тишината бе нарушавана единствено от стъпките му. Гладките стени на прохода бяха достатъчно високи, за да се движи прав. Издялването им в скалата, изглежда, бе продължило векове. Грубо изсечен тунел би свършил същата работа, но неизвестните автори на проекта явно бяха търсили нещо повече от удобство. Нещо, което се доближаваше до съвършенството. Но защо? Накъде водеше тунелът?

Отговорът на въпроса дойде след броени секунди. Тунелът направи остър завой и в първия момент Бен помисли, че бе стигнал края му. После усети леко течение и вдигна фенерчето. Пред очите му се появиха каменни стъпала и той без колебание пое нагоре. Изкачването продължи дълго, много по-дълго от слизането в първия тунел. Това без съмнение означаваше, че се издига над повърхността на околния терен и продължава нагоре. Той си спомни стръмната камениста могила в непосредствена близост до къщата. Това означаваше, че бе вътре в нея, заобиколен от хиляди тонове скала!