Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Точката X — каза той, без да отделя очи от чертежа. Диагоналите се пресичаха съвсем близо до Рен-льо-Шато — най-много на два километра в северозападна посока.

Какво ли го чакаше там? Имаше само един начин да разбере.

Бен тръгна надолу по стръмната пътека в западния край на селото, покрита със ситни камъчета и буци засъхнала кал. От време на време се подхлъзваше и като по чудо успяваше да се задържи на крака. Когато най-сетне се добра до горичката на стотина метра по-надолу, придвижването стана малко по-лесно, тъй като имаше възможност да се хваща за клоните. Отначало дърветата бяха нарядко, но после се превърнаха в гъста гора.

Пое по дебелия килим от сухи листа, очертаващ едва забележимата пътечка. Дърветата наоколо бяха предимно иглолистни, но сред тях имаше бук и дъб. Пееха птички, меките лъчи на есенното слънце си пробиваха път сред златистозелените листа. За пръв път от дълго време насам Бен успя да прогони тревогата и главата му се проясни. Робърта много му липсваше, но мисълта, че вече е на сигурно място, му действаше като балсам. Каквото и да се случеше оттук нататък, тя щеше да бъде добре.

Прекоси гората и започна да се катери по отсрещния склон. Отвъд каменистото плато, което беше на около километър напред и нагоре, се виждаше гол, непристъпен връх. Пътеката водеше право към него. Той продължи с умерена крачка, без да обръща внимание на тръните, драскащи глезените му. Назъбеният връх бавно запълваше хоризонта.

Франко Боца наблюдаваше придвижването на жертвата си с помощта на мощен бинокъл. Беше проследил Бен по целия път от Палавас дотук без никакви рискове. Видя го как напуска Рен-льо-Шато и тръгва направо през гората. Движеше се като човек, който знае къде отива. А това означаваше, че той също щеше да го разбере. Този път грешка нямаше да има.

Боца пое по обиколен маршрут, използвайки стръмна козя пътека. Гъстата растителност от двете й страни му осигуряваше добро прикритие. От време на време спираше да погледне далечната фигура. Описвайки широк кръг, той се озова високо над Бен, в подножието на каменистия връх. От другата му страна, далеч долу в зелената долина, се виждаше някаква къща.

Стръмната стена стигаше до плоска скала, наподобяваща миниатюрно плато, и после продължаваше нагоре към върха. Вдясно зееше 300-метрова пропаст, в дъното на която зеленееха дървета. Бен започна да се катери. След около половин час се оказа, че е преодолял десетина метра. Плоската скала бе опасана с нещо като парапет от сив гранит, зад който се беше образувала плитка пещера. Той спря да си почине, оглеждайки стръмната стена, която предстоеше да изкачи.

Високо над него Боца пропълзя още малко нагоре, избирайки по-добра позиция за наблюдение. Вдигна бинокъла и го насочи към англичанина. Скалата под краката му беше издадена над стръмния склон и изглеждаше достатъчно стабилна, за да го издържи. Можеше да остане върху нея и хиляда години. Но Боца беше изключително едър и тежък, а придвижването му към ръба разбалансира скалата. Преди да разбере какво става, скалният къс се отчупи и го понесе надолу. Беше безсилен да направи каквото и да било.

Прелетя първите няколко метра проснат по корем, после скалата подскочи и се разби в по-дребните камъни отдолу. Тялото на Боца се превъртя във въздуха и започна да се свлича. Усилията му да се залови за нещо бяха безуспешни и той се превърна в част от каменната лавина, която се носеше надолу по стръмната урва.

Бен чу грохота, вдигна глава и се вцепени от ужас. Към него се носеше порой от едри и по-дребни камъни, над които се издигаше облак прах. Хвърли се в малката пещера в мига, в който първите скални отломки забарабаниха около него. Обърна се и притисна лице в камъка, за да го предпази. В следващия миг скалата под краката му поддаде и той отчаяно се вкопчи в малкия корниз над главата си. Помоли се на Бога той да издържи тежестта му. Голям камък с назъбени краища отскочи от скалата и го удари в рамото. Пръстите му не издържаха и се разтвориха, тялото му полетя надолу сред дъжд от скални отломки. Удари се в някакъв клон, пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Все пак успя да се вкопчи в него и каменната лавина продължи надолу. За щастие клонът издържа. Миг по-късно всичко свърши. Бен се закашля, задавен от гъстия облак прах. Краката му намериха опора, тялото му бавно се изправи. Потупа дебелия клон в знак на благодарност, след което предпазливо пое нагоре.

Боца най-после бе спрял да се свлича стремително надолу и бавно се надигна сред камъните. Ръцете му кървяха от отчаяните усилия да се задържи, виеше му се свят. Един поглед беше достатъчен да установи, че само два метра го делят от отвесната пропаст в подножието на скалата.