Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

— Пусни я! — извика Бен. Усещаше как го обзема отчаяние.

Глас се хилеше. Лай се размърда в хватката му, опитваше се да се отскубне.

— Това е за теб, Хоуп! — изкрещя Глас.

Бен видя как единственото му здраво око проблесна зловещо и се досети какво следва. Видя как пръстите в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пехотния нож. Видя как мускулите на дясната ръка и рамото му се стегнаха под тежкия балтон.

— Не! Не! Не!

Ръката натисна ножа. Острието потъна навътре. Кокалчетата на Глас опряха в корема на Лай. Тя се вцепени, пое си дълбоко въздух, издаде тих звук на изненада, като човек, който внезапно е усетил острие на нож да прониква в тялото му. Бен неведнъж преди бе чувал този звук.

Глас я пусна. Тя се строполи като марионетка, на която са прерязали конците. Коленете й се подгънаха. Тялото й рухна на твърдата земя; ножът беше забит в корема й до дръжката.

Женски писък отекна на площада.

Глас хвърли на Бен последен победоносен поглед и побягна. Стъпките му полека заглъхнаха в една от страничните улички.

Бен се втурна към Лай и коленичи до нея. Тя лежеше по гръб, просната върху каменния кей, и се давеше; с всеки спазъм на гръдния й кош кървави струи бликаха от гърлото й. Целият й сценичен костюм беше подгизнал в кръв. Той я взе в прегръдките си. Ръцете и лицето му полепнаха от кръвта й. Нищо не можеше да направи. Наоколо притичваха закъснели минувачи. Чу се още един писък. Млада жена се бе спряла на няколко метра и ги гледаше, закрила уста с длан.

— Повикайте бързо лекар! Линейка! — извика Бен. Пребледнели лица го гледаха объркано. Някой извади от джоба си телефон.

Лай се опитваше да му каже нещо. Той доближи ухото си към устните й. Тялото й се сгърчи в конвулсия. Той я притискаше до себе си. Не искаше да я пусне.

Но животът я напускаше.

— Обичам те — каза той.

Устните й се раздвижиха в отговор, но не се чу глас.

Докато я държеше, той усети как пулсът й ставаше все по-бавен и слаб. После изчезна напълно.

Разтърси я. Усети, че е коленичил в локва кръв, която се разширяваше встрани.

— Линейката идва — каза глухо някой отстрани.

Нямаше пулс. От устните й не излизаше дъх. Очите й бяха широко отворени.

Бен я разтърси отново.

— Дръж се, Лай! — извика той. — Дръж се! Бори се!

От очите му капеха сълзи, които се смесваха с полепналата кръв; едри червени капки се стичаха по лицето й.

— Мъртва е — чу глас над главата си.

Той зарови лице в дрехата й. Тялото й беше топло и меко. Когато я стисна, раменете й се повдигнаха нагоре. Разтърси я.

— Мъртва е — повтори гласът.

Той усети нечия нежна ръка върху рамото си. Повдигна глава. Млада руса жена стоеше до него и го гледаше.

— Аз съм медицинска сестра — каза тя. — Много съжалявам. Тя е мъртва. Нищо не може да се направи.

Бен стоеше на колене. Главата му пулсираше. Сестрата протегна ръка и затвори очите на Лай. Някой я покри с палто. Събралите се наоколо плачеха. Възрастна жена се прекръсти и замълви молитва.

От операта наизлизаха още хора. Насъбра се тълпа. Чуха се викове на ужас. Нечии гласове повтаряха името й. Клаудио притича от сградата, стиснал лицето си с длани. В далечината се чуха сирени, воят им се усилваше.

Сетивата на Бен бяха притъпени. Мозъкът му беше като парализиран. Не чуваше шума наоколо. В съзнанието си виждаше едно-единствено нещо. Отвори очи. Склерите му се белееха от покритото с кръв лице. Изправи се и погледна Лай. Фигурата й едва се очертаваше под чуждото палто.

Тълпата се раздели, за да му стори път. Всички очи бяха приковани в него. Ръце се протягаха да го пипнат, устни се мърдаха беззвучно.

Той бавно се отдалечи. Вдигна поглед нагоре и видя човешка фигура на един прозорец, която махаше с ръце, за да привлече вниманието му. Беше стара жена с изкривено от възбуда лице, която бясно жестикулираше и сочеше към тъмната странична уличка. Бен разбра какво иска да му каже.

Той закрачи натам, после се затича, докато накрая мощните му стъпки заудряха като чукове по каменния плочник на криволичещата улица.

Глас не можеше да тича толкова бързо. Раните му от Виена бяха твърде пресни, а болката в рамото не му даваше мира.

Тесните улички на Венеция бяха тъмни и пусти. Мъглата се спускаше бързо и обвиваше целия град в непрогледна пелена. Това беше добре. Мъглата щеше да му помогне да се измъкне незабелязан. Щеше да се скрие някъде, на сигурно място, далеч оттук, и да изчака, докато раните му зараснеха и си възвърнеше силата. През това време Бен Хоуп щеше да страда. И един ден той, Джак Глас, щеше да се върне да го довърши. Бавно и мъчително. Както щеше да го направи преди време, ако онзи глупав старик Крол не го бе спрял.