Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

След като увертюрата приключи, публиката изръкопляска и светлините угаснаха. Започваше се. Тежките завеси се плъзнаха встрани и Бен се настани удобно на седалката си.

Декорът беше изумителен. Див пущинак, осеян с руини на сгради, изоставени езически храмове, храсталаци и огромни канари. Изглеждаше напълно реалистично, а светлинните ефекти не отстъпваха на холивудски филм. В египетските силуети на храмовете се долавяше видимо масонско влияние; на заден план се виждаше огромна пирамида. Бен се опита да потисне пресните спомени, които тази сцена събуждаше у него. Все пак онова беше вече зад гърба му.

Отляво на сцената се появи някакъв мъж и претича през декорите, гонен по петите от гигантска змия, препъна се и замря в подножието на пирамидата. Докато беше в безсъзнание, три жени с необичайни костюми излязоха отнякъде и убиха змията със сребърни копия. Бен наблюдаваше внимателно. Всичко му се струваше много странно. Изуми го силата на пеенето. При това без микрофони. Зачете се в либретото на коляното си, като се опитваше да следи фабулата, но скоро загуби сюжетната нишка. Пък и не го интересуваше особено. Искаше само да види Лай, а тя трябваше да се появи по някое време в Първо действие.

Той се замисли за нещо свое и остави представлението да минава покрай ушите му. Беше пищно и впечатляващо с мащабите си, но някак си не го грабна.

Появяването на Царицата на нощта беше съвсем друга история.

Лай беше с дълга черна роба със сребристи отблясъци и с невероятна корона, и двете покрити с бляскави звезди. От момента, в който се появи, салонът сякаш затаи дъх. Прожекторите я проследиха, докато застана в средата на сцената. Изглеждаше напълно спокойна, като човек, който изцяло владее положението. Някой й хвърли червена роза. Тя описа широка дъга, прелетя над оркестрината и падна в краката й.

И тогава тя запя. Силата и дълбочината на гласа й го изумиха. Той я гледаше запленен. Не можеше да повярва, че това е същата онази Лай, която познаваше от толкова години. Сякаш музиката не идваше от нея, а извираше от някакъв божествен източник и тя само я предаваше в залата. Присъствието й, както и гласът й изпълниха оперния салон с такава извънземна красота, каквато Бен не бе усещал преди.

Значи такава била работата. Изведнъж Бен си даде сметка коя всъщност е Лай и за какво живее. Това беше нещо, до което трябваше сам да достигне. Никой не можеше да го разтълкува вместо него; всякакви обяснения биха звучали кухо и бездушно. При тази мисъл той усети как го побиха тръпки.

Арията й беше по-кратка, отколкото бе очаквал, но го зашемети напълно. После Лай напусна сцената, съпровождана от бурни аплодисменти и викове „Браво!“. Започна следващата сцена.

От либретото Бен знаеше, че към края на операта тя отново ще се появи. Имаше достатъчно време да слезе до бара и да изпие едно двойно уиски преди следващото й излизане на сцената. Той тихо се измъкна от ложата и закрачи по дебелия червен килим на коридора.

Горе-долу по същото време закъснелият посетител пресече фоайето. Огледа се. Не се спря на касата, не за това бе дошъл. Като държеше главата си приведена, той закрачи бързо към една странична врата, на която пишеше: СЛУЖЕБЕН ВХОД. Бутна я и влезе.

Новодошлият никога преди не бе идвал в тази сграда, но съвсем неотдавна я бе разучил в най-големи подробности от съответните източници. Яката на балтона му беше вдигната, а козирката на бейзболната шапка — спусната ниско над челото. Пристъпваше бързо, малко сковано, като се оглеждаше ту наляво, ту надясно. Там, където бе попаднал, извън публично достъпните части на театъра, стените бяха гладки и без украшения; някои дори изглеждаха някак недовършени след последния ремонт. По пътя си срещна сценични работници, които носеха дървен декор, изобразяващ крепостна стена, и притеснени изпълнители в костюми, които нервно прелистваха партитури. Всеки беше зает с нещо и в суматохата никой не забеляза присъствието му. Като избягваше да среща погледите им, мъжът продължи уверено пътя си. Отнякъде приглушено достигаха звуците на оркестъра.

Изведнъж се озова зад кулисите, където музиката се чуваше много по-силно. Наоколо беше истинска лудница, десетки техници се щураха привидно хаотично насам-натам, хиляди неща се случваха едновременно, за да може представлението да върви гладко. Сценографът съскаше ядовито на италиански на група притеснени сценични работници. Всички бяха напрегнати, адреналиновите им помпи работеха на пълни обороти.