Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

— Не съм аз. — Бен посочи към дъното на коридора. — Какво има натам?

— Още гримьорни. Складови помещения. Офиси. Авариен изход. Стълба, която води към мазето.

— Кой последен я е видял?

— Аз — отвърна Клаудио. — Казах й да побърза. Тя обеща да не се бави. Нищо не раз…

В този момент телефонът в джоба му иззвъня. Звънът беше известен пасаж от класическо произведение. Той отвори капачето.

— Барберини! — каза.

Няколко секунди слуша мълчаливо. Веждите му се повдигнаха. Погледна Бен. Подаде му телефона.

— Теб търсят — каза той.

Бен не бе очаквал, че някога отново ще чуе този глас. Но гласът си беше същият и звучеше право в ухото му. Леко различно отпреди, някак завалено, сякаш нещо не беше наред с устата на мъжа. Но това категорично беше гласът на Джак Глас.

— Знаеш кой съм, нали?

Бен не отговори.

— Знаеш и защо ти се обаждам.

Бен мълчеше.

— При мен има нещо твое — продължи гласът. — Да се видим отвън, а?

— Кога?

— Сега. Веднага, Хоуп!

Бен затвори телефона и го пусна в джоба си.

— Може да ми потрябва — каза той.

Клаудио не възрази.

Бен се затича по коридора. Прескочи диадемата, паднала на килима, и продължи нататък.

Някаква открехната странична врата се поклащаше на пантите си; Бен я бутна и изведнъж се озова навън, в ледената венецианска мъгла. В небето не се виждаха звезди. Стъпките му отекваха между олющените стени на къщите по тясната уличка. Чуваше плискането и гъргоренето на водата в каналите, малките вълнички, които се разбиваха в древните камъни на мостовете и в основите на сградите.

Излезе тичешком на пиацата. Зад него остана колонадата на опера „Ла Фениче“; напред се виждаше каменен кей.

Джак Глас бе застанал на самия ръб на кея. Високо над главата му улична лампа разпръскваше мъртвешка светлина в сгъстяващата се мъгла.

Ръката му беше обвита около шията на Лай. Дланта му, облечена в черна кожена ръкавица, затискаше устата й. Очите й бяха разширени от ужас, косата й бе полепнала по лицето, мокра от пот.

В другата си ръка Глас стискаше нож. Пехотен, от черна въглеродна стомана, с дълго, леко назъбено острие — оръжие на професионален убиец. Върхът му беше опрян в корема на Лай.

Бен пристъпи крачка напред. Под дългата, нахлупена козирка на бейзболната шапка видя лицето на Глас.

Беше напълно обезобразено. Нямаше нос. Едното му око беше затворено. Кожата беше в мехури, на черни и жълтеникави петна и с все още незараснали рани, от които се процеждаше лимфа. Единият край на устата му беше изкривена надолу, гънки сбръчкана кожа висяха от двете страни. Нямаше устни и зъбите му се виждаха.

С тръпка на ужас Бен си припомни експлозията на хеликоптера. Двамата с Клара се бяха измъкнали навреме от горящата машина и тичаха през снежните преспи, за да се отдалечат на безопасно разстояние. Малко по-късно се чу страшен взрив. Всъщност бяха минали не повече от две секунди. Може би бяха стигнали на Глас, за да изпълзи от останките на пилотската кабина, но в никакъв случай не бяха достатъчни, за да избяга далеч от взрива.

Бен пристъпи крачка напред. Устата на Глас се изкриви в уродливо подобие на усмивка.

— Ето че пак се срещнахме — каза той. Думите му звучаха завалено, сякаш езикът му беше надебелял.

— Пусни я, Джак — каза Бен. — Няма полза от това.

Глас се усмихна. Притисна по-силно острието на ножа в корема на Лай.

Бен потръпна от ужас и отстъпи.

— Какво искаш? — попита той.

— Ти ми отне живота, Хоуп — каза Глас. — Сега е мой ред да ти отнема нещо.

— Ако искаш откуп — каза Бен, — ще ти платя каквато сума пожелаеш. Ще ти дам пари да си оправиш лицето. Колкото е нужно! Само я пусни.

— Ти май не разбираш — извика Глас. — Не ти ща парите!

Бен усети как сърцето му се сви в буца лед. Глас не бе отвлякъл Лай за откуп.

— Крол е мъртъв — каза той. — Всичко свърши. Пусни я сега и си върви. Няма да те преследвам повече.

Глас само се усмихна.

— Моля те! — каза Бен и отново пристъпи напред. — Пусни я.

Глас се усмихваше.

— Обещавам ти, че ще бъдеш оставен на мира — каза Бен. — Ще ти помогна. Ще се погрижа да получиш всичко, което искаш. Но бъди разумен. Пусни я.

Глас го гледаше и се хилеше.

— Вземи мен за заложник — продължаваше Бен. — Прави ме каквото искаш. Все ми е тая. Само я пусни.

През мъглата на площада се виждаха хора. Млада двойка, излязла на разходка. Зад тях семейство с деца. Някой ги посочи. Чу се вик. После друг.

На Глас явно не му пукаше от ставащото наоколо. И това беше най-страшното.